Ким Робинсън - Айсхендж

Никой не отговори.

Тук сънищата ми неизменно се объркваха. Всичко се случваше почти едновременно. Множество гласове бърбореха в слушалките на шлема ми, а гледката пред очите ми подскачаше като в холофилма от първата камера, която някой от доближаващия всъдеход е държал в ръка. Намираха горкия Сет Серезън, както беше застинал в шок, притиснал шлем към един от най-големите монолити. Водеха го обратно към една от колите, а той тихо повтаряше, че нещо мърдало в леда. Всички малко се стъписваха. Неколцина отиваха да разгледат парчетата от падналата ледена колона. Други се взираха отблизо в ръбовете на триъгълните стълбове, които бяха почти прозрачни. Застанал върху един от ледените монолити, аз виждах щъкащите наоколо дребни фигурки…

И внезапен вик в слушалките:

— Вижте това! Погледнете!

— По-кротко — промърморваше Ерунг. — Кой говори?

— Насам!

Една от фигурите махаше с ръка и сочеше бялата стена над себе си. Ерунг отиваше припряно при него, ние я следвахме. Струпвахме се под ледената кула, втренчили погледи в знаците на гладката повърхност.

В съня си знаех, че двете думи бяха на санскрит, изписани на азбуката „наранги“: абхи-уд и аби-ут-сад. Знаех и значението им: „да тласнеш, да запратиш надалече“ и „да накараш да тръгне напред“.

Друг път, зареян в полудрямката, когато исках да се събудя, но нещо ми пречеше, аз бях със следващата експедиция до Плутон, потеглила с твърдото намерение веднъж завинаги да сложи край на споровете за произхода на находката. Чак тогава се събуждах. Може да се каже, че това е сред редките мигове на облекчение в живота ни — нещо ни тревожи и потиска, но после осъзнаваме, че ни се е присънило и няма от какво да се опасяваме. Но този път нямах тази утеха. Сънят беше действителност. Беше 2610 година и ние летяхме към Плутон.

В „Снежинка“ се намираха седемдесет и девет души — двадесет и четирима екипаж, шестнадесет журналисти, тридесет и девет учени и техници. Средствата отпусна Изследователският институт на Транзитната станция, но всъщност главен виновник за експедицията бях аз. Щом се сетих за това, изпъшках и се надигнах от леглото.

Хладилникът се оказа празен и след като наплисках лицето си с няколко шепи вода, излязох в коридора. Грубите му дървени стени не се срещаха точно под прав ъгъл. Мекият мъх на пода беше учудващо приятен за краката ми.

Тъкмо минавах край каютата на Джонс и вратата се отвори.

— Доя! — Той сведе поглед към мен. — Появи се най-после. Започваше да ми липсваш.

— Да, знам, че се увличам в работа. Вече съм готов за един малък гуляй.

— Доколкото разбрах, доктор Бринстън искал да си поприказва с тебе — осведоми ме Джонс, докато разресваше с пръсти дългите си кестеняви кичури. — За закуска ли си тръгнал?

Кимнах и продължихме заедно по коридора.

— Бринстън защо толкова напира да говори с мен?

— Искал да организира поредица от семинари за Айсхендж, всеки от нас да води по един.

— Олеле… Да се включа в такова нещо?

Бринстън беше главният археолог на експедицията и може би това го правеше най-важният човек сред нас, макар формално да ни ръководеше доктор Лхоцзе от Изследователския институт. За жалост Бринстън твърде добре съзнаваше положението си. Беше истински трън в задника — прекалено общителен земянин (едва ли е нужно да споменавам подобна особеност, когато говоря за жител на третата планета) и отявлен академичен бездарник. Макар че беше готов да работи до изнемога.

Завихме зад ъгъла и продължихме по главния коридор към трапезарията. Джонс ми се ухили.

— Очевидно е убеден, че е много важно и ти да участваш, като се знае ролята ти в цялата тази щуротия.

— Я стига си ме занасял…

В изцяло бялото преддверие на трапезарията голям синкав екран за съобщения заемаше почти цялата стена. Някой съвсем наскоро бе набрал в средата с яркооранжеви букви въпроса, който ни запрати през пространството: „Кой е издигнал Айсхендж?“

Естествено, отговаряха му само с шеги. До средата на екрана с червени калиграфски букви се мъдреше „БОГ“. Друг, в жълто: „Това са останки от кристализирал леден метеорит.“ Зелено, в долния десен ъгъл: „Недерланд.“ Отдолу някой бе добавил: „Не е вярно, бил е някой друг от извънземните.“ Засмях се. Имаше още няколко предложения (особено ми хареса това: „Плутон е планета-послание от друга галактика“), но повечето бяха известни от първата година след откриването на мегалита, още преди Недерланд да публикува резултатите от проучванията си на Марс.