Ким Робинсън - Айсхендж

— Може да се каже.

Странно чувство — да си кажеш откровено какво мислиш…

— Помогнала си им да избягнат залавянето! — избухна Дъгинс. — Сега можехме да сме свободни!

— Съмнявам се. Тези хора щяха да се съпротивяват. Полицията можеше да направи всички ни на пух и прах. Много е възможно да съм ви спасила живота.

— Важното е това, че си помогнала на метежниците — заяви Валенски.

— И си им помагала през цялото време — добави Дъгинс. Ясно долавях излъчващата се от него злоба, но не можех да я разбера. — Участието ти в нападението на рубката беше просто номер, нали? Предназначен да спечели доверието ни. Съобщила си им за нашите планове, а сега им помагаш!

Сдържах желанието си да му кажа, че обвиненията му са нелогични. Както вече отбелязах, параноята е нещо обичайно в условията на полет.

— Ти как мислиш, Ал? — подхвърлих небрежно.

— Мисля, че си предателка — каза тихо той, но аз го разбрах.

— Когато се върнем на Марс — заяви Валенски, — ще докладваме за поведението ти. Освен това няма да вземеш участие в командването на обратния полет. Ако въобще се върнеш.

— Връщам се на Марс — отсякох аз, все още смаяна от думите на Ал.

— Така ли? — изсумтя насмешливо Дъгинс. — Сигурна ли си, че ще намериш сили да се измъкнеш от леглото на Давидов, когато дойде време да се връщаме?

— Андрю! — чух Ал да протестира.

В този момент вече бях сменила посоката и крачех бързо към столовата. Скръц, скръц, скръц.

— Проклета предателка! — изкрещя след мене Дъгинс. Спътниците му се заеха да го убеждават нещо, а аз завих зад ъгъла и се постарах да се отдалеча достатъчно бързо, за да не ги чувам.

Разстроена от този сблъсък и със съзнанието за натиска, който ми се оказваше все по-осезаемо от всички страни (чудех се кога ли налягането ще ме превърне в някаква нова субстанция), бродех из различните ниши и фоайета около столовата. Есенните цветове избледняваха в зимни — мръснокафяви оттенъци, повече сребро и бяло. В декоративната галерия между причудливите завеси по стените се мъдреше и едно табло, запълнено със съобщения, шеги и предложения. Спрях пред него и едно изречение веднага привлече погледа ми: „Само при стрес, възникнал в резултат на крайно социално напрежение, синергетично се появяват адекватни алтернативни технически стратегии.“ Господи, помислих си, кой ли майстор на перото е измъдрил това? Погледнах надолу — беше се подписал някой си Бъкминстър Фулър. Нататък произведението продължаваше така: „Тогава ставаме свидетели на тържество на разума над материята и на бягство на човека от идентичността му с някой ограничен географски район.“ Може и така да е.

Част от таблото беше заета от предложенията за име на звездолета. Всеки можеше, ръководейки се от предпочитанията и вкуса си, да изпише названието, което му харесва. Таблото вече беше запълнено с предложения. Повечето бяха глупави: „Първи“, „Едно“, „Звездолетът“. Имаше и по-добри. Тук се долавяше някаква алюзия с класиката: „Ноев ковчег“, „Санта Мария“, „Кон Тики III“… Други съединяваха имената на двете половини на звездолета — „Лердалго“, „Идмонтов“, — но аз се съмнявах, че ще бъде предпочетено някое от тях. В средата на таблото беше изписано едно име, което според слуховете беше измислено от Давидов — „Аникарус“. Харесваше ми. Също и „Трансплутония“, което звучеше като „Вампирите на открития Космос“. Около една трета от имената бяха на кирилица и трудно бих могла да ги възпроизведа. Сигурно бяха руски. Във всеки случай звучаха добре.

Докато ги гледах, аз си припомнях всичко, което се случи. Мислех си за Давидов, за Суон и Бритън, за Дъгинс и Валенски. Ако се върнех на Марс, сигурно щях да си имам неприятности… Ако? Не, когато се върнех! Обхваната от някакъв неадресиран към никого гняв, изведнъж изпитах желание да прибавя още едно име на таблото. С възможно най-големите букви, в оранжево, точно под предложението на Давидов аз изписах: „КОРАБЪТ НА ГЛУПЦИТЕ“. Корабът на глупците! Колко подходящо! Бяхме живата илюстрация на тази алегория, а аз се откроявах в центъра сред главните герои. Тази мисъл ме накара да се засмея. Почувствах се по-добре, въпреки че нямаше логика, и отидох да ям.

На следващия ден обаче потиснатостта ми се върна. Чувствах се като парче хондрит, видоизменено в някакъв друг камък. Този случай отклони привичното течение на живота ми и не виждах никакъв начин да го върна обратно. Всичките ми възможности за избор бяха в друга посока и вероятността да се стигне до катастрофа ми се струваше все по-голяма. Това чувство за натиск ставаше все по-непоносимо, затова се запътих към центрофугата да потичам. Хубаво беше да усетя гравитацията и да бягам като хамстер в колело, като някакво създание, пред което няма избор.