Ким Робинсън - Айсхендж

Той отново поклати глава.

— Ще ни изловят като пилци. Затова ли се решихме на тази стъпка?

— Но осемдесет години не са достатъчни за междузвезден полет!

— Напротив, достатъчни са…

— Олег, не можеш да твърдиш, че са достатъчни само защото ще успеете да се доберете до най-близките звезди. Ще трябва да си потърсите годна за живеене планета, а осемдесет години няма да ви стигнат.

Той се загледа през прозореца и отпи няколко глътки от чашата си.

— Само че дотогава ще подобрим животоподдържащата система. Това ще ни даде повече време.

— Чудя се как можеш да твърдиш подобно нещо.

— Имаме добро оборудване и резервни части, както и един от най-способните екипи по проектиране на животоподдържащи системи. Ако той си свърши добре работата, ще имаме предостатъчно време.

Погледнах го.

— Ако…

Той кимна със същото загрижено изражение.

— Знам. Не ми остава нищо друго, освен да се надявам, че екипът е най-добрият, който би могъл да съществува.

Поседяхме още малко, без да разговаряме, после гласът на Айлин извика Давидов по някаква работа и аз останах сама да размишлявам върху смисъла на последното му изречение. Не мога да твърдя, че не ми беше ясно за какво става дума. Скръцнах със зъби — натискът продължаваше да се засилва.

По-късно същия ден вечерях със Суон. Чувството за натиск и неувереност продължаваше да нараства. Суон беше в прекрасно настроение, надълго и нашироко ми обясняваше какви подобрения трябва да се направят в ракетната система и управлението на звездолета. Щеше да им се наложи да преминават неведнъж от ускорение към забавяне и сега те бяха в състояние да намалят разхода на гориво.

— Какво става с тебе? — попита ме той, когато усети, че почти не участвам в разговора.

— Как възнамерявате да се измъкнете от Слънчевата система? — отклоних въпроса аз. — Нали полицията на комитета ще забележи реактивната струя?

— През цялото време, докато двигателите работят, между нас и тях ще има някаква преграда. Отначало между нас и Марс ще бъде Слънцето, после, когато стигнем Сатурн, ще изгасим двигателите. Ще влезем в орбита за известно време и след това ще се отправим по инерция към Плутон. — Той ме погледна някак особено. — Всъщност пламъци почти няма да има. А ти ще можеш ли да запазиш всичко това в тайна?

— Освен ако не го измъкнат насила от мен — заявих мрачно. — Или не ме упоят. Затова най-добре е да не ми казваш нищо повече.

— Какво искаш да кажеш?

— Дъгинс и Валенски имат намерение да съобщят на комитета, че съм ви сътрудничила. За това, което знам, мога да свърша на Амур.

— Господи! Ема, ще трябва да отречеш обвиненията им. Повечето от онези, които се връщат, ще те подкрепят.

— Може би. Там ще бъде такава бъркотия!

— Знаеш ли, ще взема един литър вино.

На „Ръждивият орел“ правеха добро бяло вино, и то само от няколко лози. Докато го донесе, аз се опитвах да си спомня дали на звездолета щяха да оставят няколко лози. Не, твърде много отпадъчни продукти се получаваха.

Изпих по-голямата част от виното, като се включвах само от време на време в разговора. След вечерята тръгнахме към стаите си. Пред моята врата Ерик ме целуна и аз му отговорих почти сърдито. Бях пияна.

— Да отидем в моята стая — предложи той и за своя изненада се съгласих.

Отидохме в стаята му и през ум не ми мина тогава да си задам въпроса дали това е мъжът, с когото бих искала да легна… Угасихме светлината и се съблякохме, докато плавахме прегърнати и се целувахме. В безтегловност любовните ласки бяха както обикновено тромави и очарователни — да се държиш за леглото и бавно да се движиш в онези злощастни моменти, когато ти се налага да използваш лепящите се лентички… Аз се отдадох изцяло на преживяването, изумявайки се за кой ли път колко близки помежду си са любовниците. Заля ме вълна от обич към този мой приятел, този жизнерадостен и нежен мъж, този побъркан беглец, спасяващ се от хората. Какво да мисля за него? От какво в крайна сметка се спасяваше той, ако не от бъркотията и потисничеството на Марс, от пълната лудост на Земята — дома, от който бяхме излезли, нашия дом, — бягаше от цялата тази омраза и войната. Ако всички те можеха да разберат, че и останалите са хора — също като любовниците ни… Може би на звездолета щяха да си го припомнят, мислех си с мъка.

— Ема — каза той, докато бавно плавахме прегърнати. — Ема?

— Да?

— Моля те, ела с нас.

— О, Ерик!…

— Моля те, Ема. Ние имаме нужда от тебе. Животът ни ще бъде хубав, един истински човешки живот. И аз имам нужда да си до мен. Без тебе ще е толкова по-различно…