Ким Робинсън - Айсхендж

И аз тичах. Подът на центрофугата беше покрит с извити дъсчици, стените и таванът бяха бели, изпъстрени с червени кръгчета, които подсказваха на бегача къде се намира. Имаше и немаркирани, второкласни пътеки — бавна отдясно, бърза отляво. Обикновено отивах до лявата стена и бягах, загледана в дъсчиците, движещи се под ходилата ми.

Изведнъж чух тропот на бягащи крака точно зад гърба си. Помислих си, че е някой побъркан спринтьор, и се отместих. Беше Давидов. Той се изравни с мен.

— Може ли да потичам с тебе?

Кимнах, макар че не обичах да тичам с други. Няколко оборота бягахме така.

— Винаги ли бягаш толкова бързо? — попита той.

Когато тичам, аз всъщност си правя тренировка на средна дистанция. Целта е да се достигне около деветдесет процента от максималния пулс и да се задържи така в продължение на двадесет-тридесет минути. Това е пределът. Когато Давидов ми зададе този въпрос, бях бягала близо половин час и вече бях пред припадък. Въпреки това отговорих:

— Понякога и по-бързо.

Той изпръхтя. Продължихме да тичаме. Дишането му се учести.

— Май се готвите да потегляте? — попитах аз.

— Аха. След няколко дни… струва ми се.

— Ще затворите ли цикъла?

Той ми хвърли бърз поглед. Знаеше, че не допускам такава възможност. После отново се загледа в пода и се замисли.

— Не — каза най-сетне. Още няколко крачки. — Имаме загуба на вода. Натрупване на отпадъци. Горивото не достига.

— Колко време ще издържите?

— Осемдесет. Осемдесет години.

Усмихнах се, горда от собствените си изчисления. Трябваше да ме привлекат на своя страна още от момента на излитането.

— Това не те ли притеснява?

Той отново се загледа в пода. Тичахме известно време, докато направихме почти пълна обиколка.

— Притеснява ме! — внезапно избухна той. Това признание беше съпроводено с леко забавяне на темпото. — Да, притеснен съм. — Още няколко крачки. — И има за какво. Хайде да спрем! Ще дойдеш ли с мен в игралната зала?

— След няколко минути.

Той рязко забави крачка и се прехвърли на дясната пътека. Махнах с ръка, без да се обръщам, и отново се затичах, като си мислех за изражението му и явното облекчение, с което каза: „Да, притеснен съм.“

След като пробягах шест хиляди метра, аз се измъкнах от центрофугата и бързо се обтрих с гъбата. Тръгнах към игралната зала освежена, едновременно уморена и силна в условията на безтегловност.

Давидов беше сам в един уединен ъгъл на салона. Седеше на маса за двама, загледан през малкия илюминатор в стената до него. На борда на нашия кораб сезоните сякаш препускаха — сега стените бяха в мрачни тонове, кафяво, сивосиньо и сребристо. Седнах до него и двамата се загледахме в малкия звезден квадрат. Той ми донесе чаша мляко. Едрото му мургаво лице беше напрегнато и съсредоточено, а очите му избягваха да срещнат моите.

— Осемдесет години не е кой знае какво — отбелязах аз.

— Не е, но може и да стигнат с малко повече късмет.

— Но е по-малко от това, на което разчитахте.

— Така е. — Устните му бяха стиснати. — Много по-малко.

— Какво ще правите?

Той не отговори. Отпиваше от чашата и подръпваше бузите си. Никога досега не бях виждала на лицето му такъв израз на неувереност. Замислих се. Беше посветил голяма част от живота си на идеята за звездолета и междузвездното пътешествие. И изведнъж тя беше на път да се превърне в действителност! — и тази действителност далеч не беше така съвършена, както му се беше струвала. Всичко се беше оказало по-опасно и сега той беше изпълнен със съмнения. Ставаше му ясно, че може би е повел хората на смърт. Четях го по лицето му. Този преход от идея към реалност му въздействаше точно както можеше да се очаква — показа му възможността за провал, засили усещането за опасност и го уплаши.

— Можете просто да се откажете — обадих се аз. — Да се насочите към земна орбита и да кажете на земяните какво сте направили и защо. Ако ви помогнат, можете да направите истински звездолет. Комитетът няма да се осмели да ви нападне във въздушното пространство на Земята.

Той поклати глава.

— Няма и да се наложи. Американската и руската армия ще го направят вместо него. Ще ни арестуват, ще ни отведат на Земята и ще питат комитета какво иска да направят с нас.

— Но не и ако комитетът бъде свален от този бунт, за който ми каза.

— Съмнявам се, че това ще стане. Комитетът има твърде голяма власт, а и Земята стои зад него.

— Добре тогава. Имате на разположение осемдесет години — можете да си играете на криеница в самата система, да се свържете с Марс и Земята и да им кажете кои сте, да избягвате пленяването дотогава, докато станете пословични и никой вече не би се осмелил да ви направи нещо…