Тимъти Зан - Войната на завоевателите

— Това е страхотно! — възкликна Колчин, приседна до Кавана и взе джобния компютър. — Много се радвам, сър.

— Благодаря. — Кавана зарея поглед в небето. Все пак бяха успели — въпреки че шансовете не изглеждаха да са на тяхна страна.

— Тук пише, че всички са на Едо. Сигурно ги очаква военен трибунал.

— Нищо няма да им направят. — Кавана махна с ръка. — Никой не съди герои.

— Кажете го на Куин — подметна сухо Колчин. — Както виждам, другоземците вече си имат име — сега им казват зхиррзхианци. — Той въздъхна. — Но от Мелинда няма вест.

— Забелязах.

— Е, тя е в епицентъра на военните действия. Дори Бокамба не може да си позволи лукса да звъни в Командването на Миротворческите сили, за да поиска лична информация.

— Още една причина да напуснем Гранпара колкото се може по-скоро — рече Кавана и пак погледна съобщението. — Тук е прибавил и ценова листа на резервните части… изглежда, парите ще ни стигнат за впръсквателя. Да видим обаче как стои въпросът с… по дяволите!

— Какво?

— „Засега не правете опити да се прехвърлите на острова — прочете Кавана. — Тук е пълно с миротворци, които се стягат за предстоящите военни действия. По план трябва да напуснат острова след два дни“.

— Което означава, че ще трябва да останем тук още три — заключи Колчин. — Все ще възникне нещо в последния момент, което да ни обърка плановете.

Кавана стисна зъби. Още три дни. Три дни в опасните гранпараски гори. Три дни, през които не биваше да си позволява да мисли за Мелинда, останала отвъд бойната линия, в територията, завладяна от завоевателите.

— Какво пък… — Той поклати глава. — Три — три.

— Тъй де — съгласи се Колчин. — А дотогава можем да поспечелим още малко пумарии. Сигурно ще ви се услади ресторантското ядене, когато се прехвърлим на острова.

— Чудесна мисъл — засмя се Кавана и се надигна.

— И без това смятах, че ще е по-добре, ако навлезем навътре в гората — рече Колчин с крива усмивка и хвърли последен поглед на пролива. — Не съм сигурен дали не си въобразявам за преследвачите, обаче…

Първото, което долови Клнн-даван-а, докато се спускаше по тясната платформа към повърхността на планетата, която хората-завоеватели наричаха Доркас, беше миризмата. Не беше дразнеща, но едва ли можеше да я нарече приятна. Просто странна смесица от различни непознати аромати.

А може би към тях се прибавяше и собственият й страх? Тук, в самия център на военната зона, да носи незаконното късче, което двамата с Трр-гилаг бяха взели от фссс-органа на Прр’т-зевисти, бе наистина рисковано.

С облекчение забеляза, че втори командир Клнн-вавги я очаква в подножието на платформата, както подобаваше на един грижовен братовчед. Тя повдигна леко глава, прогони опасенията си и продължи да слиза.

— Приветствия, трета братовчедке от рода Клнн — поздрави я той официално. — Аз съм втори командир Клнн-вавги, Дхаа’рр.

— Аз съм изследовател Клнн-даван-а, Дхаа’рр — представи се тя по съответстващия начин. — Приемете на свой ред моите поздравления, трети братовчеде. Разчитам на великодушното ви гостоприемство.

— Всичко мое е и ваше — отвърна Клнн-вавги и размърда език в широка усмивка. — Добре дошли, Клнн-даван-а. Радвам се да ви видя отново.

— Аз също, Клнн-вавги — отвърна тя с усмивка. Бяха се срещали само няколко пъти, тъй като клоновете на родовете им не бяха особено близки. — Добре изглеждате — добави тя, забелязала, че войната е оставила отпечатък върху лицето му. — Кога се видяхме за последен път — не беше ли преди два цикъла?

— По-скоро преди един и две трети — поправи я той и източи език към палетата с плодове кавра, сложена до него. Обикновено ритуалът с кавра се прилагаше при среща на близки членове на семейството, но тук, във военната зона, приложението му явно бе разширено.

— Сигурно сте чули, че водачите на клана Дхаа’рр са отменили годежа ми с Трр-гилаг.

— Да — отвърна Клнн-вавги, като се стараеше да не я гледа, докато подбираше подходящ плод от палетата. — Тук имаме няколко старейшини от Дхаа’рр, които непрестанно ни снабдяват с клюки от дома.

Клнн-даван-а също избра един от плодовете, като се мъчеше да не й проличи, че е стиснала ядно устни. Клюки. Тя обичаше Трр-гилаг и той също я обичаше, но за другите те бяха само тема за клюки.

Клнн-вавги явно прочете нещо на лицето й.

— Съжалявам — вметна той припряно. — Не исках да прозвучи по този начин.

— Няма нищо — успокои го тя. — Не мога да очаквам другите да виждат нещата така, както ги виждам и изживявам аз. — Тя вдигна своята кавра и я разряза на кръст с две резки движения на езика.