Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Което означаваше, че смелият му опит за освобождаване, сега и винаги е бил обречен на неуспех. На Серенков и Риндстат не можеше да помогне, а той щеше да прекара последните си минути тук, в подземния команден център на градския наместник. „Ако по някакъв начин успея да намеря комуникационния пулт… а след това и начин да го изключа… и измисля как да сигнализирам на «Капка роса» веднага да се измитат… и направя всичко това преди многобройните квазамански войници да ме убият…“

И когато абсурдността на всяка от изброените стъпки се изправи пред него непреодолима като планина, вселената му поднесе подарък. Един малък подарък, почти знак, но той го видя, а Кимерон — не. С искрена усмивка на удовлетворение Пири се обърна към градския наместник.

— Питаш какво ти предлагам, господин градски наместник? — каза спокойно той. — Предлагам ти изгодна сделка, защото всичко, което преди малко държеше в ръцете си, сега се изнизва като пясък между пръстите ти.

Кимерон се намръщи. И точно, когато започна да говори, Пири чу как войникът-говорител до него ахна. Кимерон погледна зад себе си… и се обърна към Пири пребледнял.

— Как го направиха?

— Какво „как са направили“? — Пири погледна над рамото на Кимерон към дисплея, който показваше летищната кула и околностите.

Или по-точно, който преди минути ги показваше. Сега дисплеите бяха угаснали.

— Питаш как? Много просто, господин градски наместник — заяви Пири и потрепери при спомена от детските години. Както Макдоналд преди него през онзи ужасен ден на отмъщение срещу Чалинор… — Изглежда, че Уинуърд се е върнал от мъртвите.

Беше съвсем неочаквано… толкова неочаквано… че Уинуърд дори нямаше време да реагира. Вървеше с ескорта квазаманци край кулата, тайно оглеждаше сградата и съседния район за оръдия и допълнителна охрана и се мъчеше да измисли какво точно да каже, когато отиде при онзи, при когото го водеха. Просто си вървеше мирно и тихо. После командирът промърмори нещо, обърна се и преди Уинуърд да успее да направи каквото и да било, нощта се освети от гръмовен блясък, нещо като тежък ковашки чук го блъсна в гърдите, фаталният изстрел отекна в ушите му и той отлетя в небитието.

Мракът в мозъка му бавно избледня и Уинуърд се върна към действителността. Струваше му се, че са минали часове. Първа дойде болката — тъпа, чукаща в гърдите; остра, пареща в очите и лицето. След това започнаха да функционират и останалите сетива. Започна да долавя звуци: стъпки, отваряне и затваряне на врати, откъслечен неразбираем говор. После откри, че лежи по гръб и ритмично подскача, сякаш го носят. С всяко подскачане усещаше, че нещо капе под куртката.

Постепенно разбра какво се беше случило.

Бяха го застреляли. Умишлено и подло го бяха застреляли. И сега вероятно умираше.

От подготовката за първа медицинска помощ си спомни само, че раненият не трябва да се движи без нужда. Въпреки болката остана неподвижен, със затворени очи. Очакваше от загубата на кръв отново да загуби съзнание и да потъне в тъмнина!

Но това не се случи. Напротив, с всеки удар на сърцето умът му се изостряше, крайниците му бързо възстановяваха силата и чувствителността си. Той отново се връщаше към живота.

Какво, по дяволите, ставаше?

И едва тогава, когато тялото и мозъкът му пак заработиха заедно и локализираха раната, той разбра.

Квазаманецът го бе застрелял в гърдите. Право в покритата с керамична пластинка гръдна кост, която практически беше непробиваема.

Последиците бяха по-малко ясни, но не му беше трудно да се досети. Куршумът е изкарал въздуха от гърдите му. Може дори временно да е спряло да бие и сърцето му и през последните няколко секунди или минути той се е борил да достави кислород на организма си. Лицето и очите му сигурно са обгорели от изстрела, защото ужасно го боляха. За части от секундата го прониза мисълта, че може да остане сляп.

Но в момента това някак не му се стори толкова важно. По-важно беше, че е жив и вероятно всичко имплантирано в тялото му функционира…

А квазаманците го мислеха за мъртъв.

Щяха да си платят за грешката! С кръв!

Трябваше да започне веднага. Очите му може би нямаше да виждат, но имплантираните в кожата около тях оптически усилватели не бяха повредени. Те щяха да захранват зрителните нерви, разположени дълбоко под защитата на черепа. Всъщност, усилвателите не бяха проектирани да заместват нормалното зрение, но кратката проверка показа, че при нулево увеличение, съчетано с най-ниското ниво на усилване, дават достатъчно ясна картина.