Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Коридорът беше празен.

Разтреперан, Джъстин остана един момент неподвижен, докато умът му се мъчеше да проникне в нереалността на положението, да разбере какво се бе случило. Квазаманците знаеха, че е в шахтата… ревът на револверните изстрели отдолу красноречиво го доказваше. Тогава защо не бяха завардени всички изходи от шахтата?

Дали защото мислеха, че е още върху покрива на асансьорната кабина?

Вероятно. Според тях оръжие, останало неоткрито при щателната проверка, едва ли можеше да е достатъчно мощно, за да убие двама мъже по-далеч от покрива. А и те нямаха представа колко високо може да скочи със серводвигателите.

Джъстин се изправи, пое си дъх и оцени обстановката. И в двете посоки коридорът беше дълъг около тридесет метра. По стените имаше врати с непонятни надписи. В далечния край образът му се отразяваше в стъклата на малки прозорци.

Малки, но вероятно достатъчно големи, за да се провре през тях. Джъстин избра по-близкия от двата края на коридора и затича с всички сили.

Почти успя. И макар за квазаманците охраната на всички изходи от асансьора да не беше от първостепенна важност, те не ги бяха забравили напълно. Собствените му стъпки заглушаваха звука от тяхното приближаване. За Джъстин първото предупреждение дойде от смразяващия кръвта крясък на мохото точно зад него. Той се извъртя, острите нокти докоснаха лицето му и тогава нанокомпютърът влезе в действие.

Серводвигателите в краката му го изнесоха настрани, извън траекторията на птицата. Когато тя се нахвърли върху него и закряска, сякаш обхваната от неестествена ярост, крилата й обърсаха лицето му. В далечния край на коридора изскочиха петима квазаманци с насочени револвери. Към атаката се присъединиха още четири връхлитащи мохи.

За втори път през тази нощ гледката на птиците блокира мисловната му дейност. Той политна назад, удари се в стената, умът му се замъгли от ужас. И тогава нанокомпютърът превърна вдигнатите му нагоре ръце в източник на фонтани от лазерен огън.

Няколко секунди по-късно Джъстин дойде на себе си. Петте мохи бяха мъртви. В далечния край на коридора лежаха телата най-малко на трима квазаманци. Оцелелите — ако имаше такива — бяха избягали.

„Свидетели на огневата мощ на една кобра.“ Тази мисъл му дойде доста по-късно. Той се изправи на крака и тръгна към прозореца, като фокусираше звуковия си разрушител. Оръжието намери основната честота на прозореца, настрои се на нея, увеличи амплитудата и когато се приближи на две стъпки от него, стъклото се разби и отнесе по-голямата част от рамката. Джъстин провря глава през отвора и се хвърли надолу.

Три етажа под него краят на кулата пламтеше от светлини на прожектори и пъстроцветна тълпа от тичащи мъже. Той едва успя да осъзнае, че най-вероятно ще падне извън осветената площ, когато нанокомпютърът прибра ръцете и краката му близко до тялото. Секунда по-късно крайниците му се върнаха в нормалното си положение и Джъстин с облекчение установи, че изчислението на компютъра е правилно. Отново вертикално ориентиран, той се приземи прав, серводвигателите поеха удара, преодоляха инерцията, възстановиха равновесието му. Затича с всички сили към сградата в непосредствена близост до бившия му затвор. Усилието се увенча с успех. Джъстин се завъртя, за да тича успоредно на сградата, стигна до първия ъгъл и зави зад него.

До този момент не бе имал възможност истински да огледа заобикалящата го среда. Сега, когато набра скорост, разбра, че вселената отново го беше предала. Точно зад сградите улицата изведнъж преминаваше в открито пасище като онова, което ограждаше Солас. Преди да достигне кулата автобусът го беше откарал няколко километра отвъд центъра на града. Следователно това, което виждаше сега, беше югозападния край на Пурма.

Той се отдалечаваше от Риндстат и Серенков, отдалечаваше се от „Капка роса“.

„Трябва да се обърна — помисли си Джъстин. — Или най-малкото да заобиколя един-два блока и да се върна по друга улица.“ Но краката му продължиха да тичат и когато пресече рязката линия между града и пасището, разбра, че нищо на света не ще може да накара тялото му да се обърне. Зад него бяха мохите и парализиращият страх, предизвикан от техните нокти беше далеч по-ужасяващ от самите нокти.

Баща му се беше изправял срещу цели армии на трофтите и беше побеждавал, без да трепне, а единственият му син кобра се оказа страхливец.

Градът остана далеч зад него. Джъстин включи зрителните си усилватели и видя, че гората, която се издигаше от двете страни на пътя за Пурма, се беше оттеглила също толкова далеч на юг. Разстоянието до най-близкия й край, според далекомера, беше над един километър… прекалено голямо, за да го измине преди да го настигнат квазаманците, ако са решили да го преследват. Джъстин погледна през рамо, спря се, легна във високата до колене трева, обърна се към града и включи всичките си сензори.