Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Странно обаче… или поне на него така му се струваше… задушаващата паника бе изчезнала и той отново можеше да разсъждава. Неговият невероятен скок му припомни както за силата, която му осигуряваше оборудването на кобра, така също и за факта, че някога баща му също е попадал в затвор като този и е оцелял.

Покрай него се плъзна светъл правоъгълник: врата за стълбищната площадка, покрай която бе минал преди секунди. Обхванат от подозрение, той бутна въжето към нея, вкопчи се с ръце и крака за рамката и гредите на механизма за отваряне, намери един тесен перваз и се закрепи на него. А само на метър разстояние въжето продължаваше да се спуска.

Пое тежко дъх. „Аз съм Джъстин Моро — припомни си той. — Кобра. Вървя по пътя на баща си. Аз ще… аз ще… преживея това. Чудесно! И така: откъде да започна?“

Едно нещо беше сигурно: трябваше да изкачи няколко етажа, за да стигне до повърхността. Джъстин премести ръцете си и се наведе напред. За положението на вратата над него можеше да се съди по отразената светлина, но имаше прекалено много пръти и други железарии, които не позволяваха да я види. Следователно скачането от етаж на етаж беше изключено. Изкачването по стълбите също бе съмнително. Дали нямаше сервизна стълба? Бързо огледа шахтата, но не откри нищо, което можеше да служи за такива цели.

Движението на въжето изведнъж се забави и спря. Отдолу се дочу слаб шум от отварянето на асансьорната врата.

Джъстин промени положението си — насочи левия си крак право към пробитата на тавана дупка и едновременно с това включи зрителните усилватели на максимална мощ. Видът на труповете в кабината предизвика нов прилив на отвращение в него, но преди да има време да потрепери, отдолу се чу взрив от квазамански гласове и някой влезе в кабината.

— По дяволите! — изруга Джъстин, обхванат отново от нерешителност. — Трябва ли да се опитам да изляза от шахтата, преди квазаманците долу да достигнат до очевидното заключение къде се намирам или да остана на мястото си и да се опитам да обезкуража преследвачите?

Не се наложи да решава. Изведнъж фигурата долу се превърна в лице и револвер и в шахтата прогърмя ехото от изстрел.

Изстрел напосоки, разбира се. Квазаманецът нямаше представа къде точно е Джъстин. Отговорът на кобрата бе значително по-точен и дори от това разстояние бронебойният лазер беше напълно достатъчен за такава цел. Стрелецът са строполи върху труповете под него. Появи се второ лице. Джъстин застреля и него…

Отдолу се чу звук от затваряне на врата. Секунда след това въжето до него започна да се вдига нагоре.

Той погледна изумено и преди да проумее какво става, скочи и отново се хвана за въжето. Отведнъж всичко му са проясни. След като бе стигнал до най-долния етаж, където го беше изпратил Моф, асансьорът изпълняваше поръчката на Джъстин и се издигаше.

За момента на Джъстин му се струваше, че е поне една крачка пред тях.

След изживяното вълнение асансьорът сякаш се издигаше с бързината на костенурка. Това даде възможност на Джъстин да огледа раните си. Двете му ръце, особено малките пръсти, бяха изпръскани с капчици разтопен метал от прегорената верига на белезниците. При притискането към омасленото въже гривните се впиваха в китките му. Нещо, вероятно кръв, бавно капеше от рана над лявото му око, която гореше като огън. Дори не беше разбрал, че мохите са били толкова близко до него. И мисълта какво е можело да се случи… или вече се бе случило…

Неприятното предположение го върна към действителността. Прецени, че кабината е три етажа под него. Когато вратата се отвори, ще се плъзне по въжето към нея с насочен и готов за стрелба бронебоен лазер. Ако квазаманците все още не са стигнали до етажа, ще скочи през тавана, ще се хвърли през вратата и ще се спусне към изхода, разчитайки на бързината и компютъризираните си рефлекси.

Под него вратата на асансьора се отвори… в същия момент кабината беше залята от светлина и в шахтата изтрещя залп от револверни изстрели.

Джъстин трепна и едва не се изпусна. Димът от изстрелите почти скри кабината. През него блясъкът от револверните изстрели изпълваше шахтата с неземна светлина. Отломки от разбита стомана хвърчаха във въздуха и разрушаваха всичко по пътя си.

За Джъстин краткият отдих от паниката беше свършил.

На трепкащата светлина точно пред себе си видя друга площадка. Когато преградният огън долу достигна своя максимум, той замахна с левия си крак и бронебойният лазер изряза върху вратата елипса. В тази напрегната секунда нямаше значение, че можеше по десетина квазамански стрелци да са обкръжили всяка врата на асансьора, че ако се беше огледал, може би щеше да намери решение, с което нямаше да разкрие присъствието си. От значение бяха само револверите долу, които всеки момент можеха да се насочат към него и желанието му да се измъкне от този смъртоносен капан. Джъстин изви крака си хоризонтално и силно се отблъсна с ръце от въжето. Удари овъглената елипса, тя се счупи като стъкло, а той излетя в коридора зад нея, блъсна се в отсрещната страна и с мъка успя да приклекне.