Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Ако наистина ги напуснат — промърмори Джъстин, все още загледан навън.

— Там е въпросът — призна Коруин. — Всъщност, трофтите бяха по-уверени от нас, че това ще стане… но не бяха сигурни в резултатите от промяната. Останах с впечатлението, че техните методи на биопрогнозиране са по-добри от нашите.

— Както и всичко друго — съгласи се кисело Джошуа. — Ей… ето ги Алмо и леля Гуен.

— Здравейте — каза им Гуен. — Мислех, че гледате от другия коридор.

— Оттук се виждат по-добре пътниците — обясни Коруин. — Бях започнал да мисля, че вие двамата ще пропуснете събитието.

Пири поклати глава.

— Дойдохме да се сбогуваме. Прогониха всички други, но за нас направиха изключение. Учудващо е с какви привилегии се ползва един герой.

Другите се засмяха — всички, с изключение на Джъстин, който само леко помръдна устни. Все пак беше някакъв прогрес. Раните от неговите грешки — реални или въображаеми — все още се виждаха, но поне бяха престанали да кървят. Заради брат си Коруин се надяваше, че проектът „Моро“ ще успее.

— Джони ми каза, че си убедил трофтите да ни заемат транспортни кораби за евакуиране на целианците — продължи Пири. — Как го постигна?

Коруин вдигна рамене.

— Всъщност, не беше трудно. Ако квазаманците успеят да излязат в Космоса, балиуите също ще бъдат непосредствено застрашени. За тях самите е изгодно ние да отидем на новите светове и затова ще ни помогнат да се заселим там. Особено като се вземе предвид, че им спестихме разходите за финансиране на една война.

— Тръгват — каза неочаквано Джъстин.

Всички обърнаха глави към прозореца. Колоната от пътници за Кубха — или Ескулини, както официално беше преименувана планетата — вече пресичаше късото разстояние от старата приемна зала на космодрума до чакащия кораб. Близо до началото на колоната Коруин видя родителите си — Крис, прихванала през кръста Джони. И двамата вървяха с твърда стъпка. На път към новия свят…

Зад него Гуен въздъхна.

— Това наистина е неразумно — обади се тя, без да се обръща конкретно към някого. — Да емигрира при неговото състояние… и то към един все още непознат свят.

— Не съвсем непознат — напомни й Пири. — Освен това топлият климат там за него ще бъде по-добър от всичко, което може да му предложи цивилизованият авентински свят.

— А и там няма да може да се занимава с политика — промърмори Джъстин.

Коруин погледна към брат си, чудейки се какво знае той за този стар спор между родителите им. Но лицето на Джъстин не разкриваше нищо. „Всъщност, няма значение“, реши Коруин и мислено вдигна рамене. Онова, което имаше значение, бе, че родителите му щяха да прекарат последните две или три години от живота си заедно и далеч от лошите авентински спомени. Далеч от Авентини… и в точно такъв некултурен свят като онзи, в който се бяха влюбили един в друг. „Това е най-доброто, което може да им се случи“, помисли си Коруин. — Надяваше се наистина да е така.

Петимата наблюдаваха как Крис и Джони се качиха на „Менсаана“. После Джошуа тихо въздъхна и протегна шия да погледне към залата.

— Мисля, че излитането ще се вижда по-добре от галерията — каза той и посочи с ръка. — Ще дойде ли някой с мен?

— Разбира се — отговори Гуен. — Хайде, Алмо.

— Виждал съм толкова много излитания, че ще ми стигнат не само за този живот, но и за следващия — измърмори Пири. Въпреки това се остави Гуен да го отведе.

Докато другите се отдалечаваха, Джъстин остана да гледа през прозореца, а Коруин се чудеше дали осъзнава, че е останал. Джъстин се размърда и погледна към коридора.

— Мислиш ли, че някога ще се съберат? — попита той.

— Кой… Алмо и леля Гуен ли? — Коруин вдигна рамене. — Не зная. Предполагам, че ще зависи от това дали Алмо ще се съгласи някога да се откаже от отговорностите си на кобра, за да приеме друг човек в живота си. По-добре знаеш от мен колко сериозно се отнася той към своите задължения.

— Да. — Джъстин замълча. — Ти разбираш, че ако планът не успее… е, татко ще умре, преди квазаманците да намерят новите светове, но мама може би ще е жива.

Коруин въздъхна.

— Не зная, Джъстин. Но ако мохите наистина напуснат квазаманците, няма да има нищо, което може да ги сплоти в един общ фронт — нито война, нито каквото и да е друго. Особено като се има предвид, че ще трябва да мине известно време, докато свикнат с новата обстановка. А ако се разкъсат на по-малки щати или фракции, те вероятно ще имат нужда да установят с нас търговски обмен, вместо да ни нападнат.