Тимъти Зан - Ударът на кобрата

Джъстин сведе очи към писалището.

— Съжалявам, татко, но тази вечер трябва да работя върху… нещо.

— Военен план? — попита тихо Джони.

Джъстин се намръщи.

— Губернатор Телек ли ти каза?

— Не така определено, но не беше трудно да се досетя. Ти вече доказа, че си изненадващо добър тактик, а утре тя трябва да го представи пред общото заседание на Съвета.

— Добър тактик! — мрачно повтори Джъстин. — О, разбира се. Планът беше страхотен, няма що… като се изключи фактът, че накрая Декер и Майкъл трябваше да импровизират, за да можем да се измъкнем. И загубихме трима души.

Джони замълча за момент.

— На даден етап повечето военни планове се налага да се променят — заговори най-сетне той. — Иска ми се да можех да ти кажа няколко утешителни думи и за жертвите, но единственото, което ми идва наум, е, че те са се жертвали, за да спасят останалите. Тази мисъл обаче никога не ме е удовлетворявала.

— Значи те са се жертвали за мисията и за следващите хиляда души, които ще се жертват за Световете. Това ли искаше да кажеш? — Джъстин поклати глава. — Откъде си почерпил тази мъдрост?

— Можеш да я почерпиш отвсякъде — отговори Джони. — И колкото по-рано, толкова по-добре. Затова искам да дойдеш довечера у дома.

— На семейна кръгла маса?

— Позна. Преди заседанието на Съвета трябва да излезем с алтернатива на войната.

— Например, блокада или нещо подобно? Няма да помогне, татко… вече се опитах да измисля начин да се направи. Една планета е твърде голяма, за да може да се обкръжи. — Той загледа ръцете си. Неговите силни, смъртоносни ръце на кобра. — Ние просто нямаме алтернатива.

— Нямаме алтернатива? Така ли! — възкликна Джони и Джъстин вдигна глава при неочакваната жар в гласа на баща му. — Откакто трофтите ни набутаха в тази каша, всички повтарят едно и също. Всъщност, хората ми го разправят през по-голямата част от живота ми.

Джони внимателно стана и отиде до прозореца.

— На мен са ми казвали, че трофтите трябва да бъдат изхвърлени от Адирондак и Силвърн. На времето може и да е било правилно, не зная. След това ми казваха, че ние, кобрите, трябва да останем в армията, защото сме непригодни за гражданското общество в Доминиона. Тогава ние дойдохме на Авентини и създадохме общество, което може да живее с нас. После ми казваха, че отново трябва да се бием с трофтите, иначе Авентини щяла да загине. С малко труд им показахме, че това също не е вярно. Никога не приемай на доверие подобни твърдения, Джъстин. Проучи лично всички възможности. — Той се закашля и изтощен се обърна към сина си. — Затова търся помощта ти тази вечер.

Джъстин тихо въздъхна.

— А какво ще каже мама?

— За какво? Тя също не иска война.

— Знаеш какво имам предвид. — Джъстин се опита да продължи, но езикът му не искаше да помръдне.

— Имаш предвид доброволното ти участие във втората мисия, без да се консултираш със семейството? — Джони отиде до стола си и седна. — Тази ти постъпка дълбоко я нарани. Всички ни нарани, макар че аз разбирам защо го направи. Но това е една от неизбежните болки на всяка майка — да гледа как децата й поемат по собствения си път. — Той въздъхна. — Ако това ще ти помогне, мога да ти кажа, че нейните страхове и безпокойства се дължат и на друго. Тя се… измъчва, предполагам, от спомени и горчилки от пътя, който поех, след като свърших службата си като кобра.

Джъстин се намръщи.

— Имаш предвид политиката? Зная, че мама не обича много политиката, но…

— Много подценяваш въпроса. — Джони поклати глава. — Тя мрази политиката заради времето, което ми е отнела през последните две десетилетия и неудовлетворителните резултати от положения труд.

— Но ти беше необходим. Тя самата ми е казвала, че си помогнал за включване на кобрите в политическата система.

— Може би някога бях необходим, но вече не съм. И с твоята решимост да вървиш по моя път… идва й прекалено много.

— Е, в това отношение за мен може да е напълно спокойна — заяви категорично Джъстин. — Аз се отказвам от авентинската политика в полза на Коруин. Вместо политика, предпочитам един ден да изтребвам рогати леопарди.

Джони леко се усмихна.

— Добре. Защо не дойдеш да й го кажеш лично?

— И докато съм там, да измисля как да избегнем войната?

— А защо не, щом като и без друго ще си у дома?

Джъстин поклати глава с привидно раздразнение и стана.

— Татко, определено твърде дълго се занимаваш с политика.

— И други са ми го казвали. Да тръгваме; вероятно ще продължим до късно.