Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— Как? — изсумтя Телек. — Да ги изтребим?

— Защо не? Навремето в Доминиона са били унищожени цели видове. За всяко животно могат да се създадат пестициди, нали?

— Само теоретично и то ако се знае хормоналната последователност на вида по време на размножаване. Ние обаче не разполагаме с такива данни за мохите.

— Имаме достатъчно време, за да си ги набавим — не отстъпваше Джони. — Според експертната оценка, квазаманците ще създадат звезден двигател най-рано след петнадесет години.

— Това няма да помогне — промърмори Рой. — Едно животно, което предпочита добри условия за размножаване пред добри условия за изхранване, трудно може да бъде изтребено.

— Особено като се вземе предвид, че и квазаманците са на тяхна страна — добави Телек. — Не забравяйте, че каквото и да е било внушението на мохите при проектирането на градовете, хората са били тези, които са го осъществили. Възможно е те да не са се нуждаели от много подтикване, защото това от една страна насърчава непрекъснатото доставяне на мохи за нарастващото население, от друга осигурява на птиците храна, от която те не могат да се откажат и да отидат на симбиоза с крисджо.

— За мохите това е по-естествено от живота в клетка — разсъждаваше на глас Рой. — Квазаманците ги залъгват, че уж се грижат за тях, а в същото време избиват крисджо околовръст в диаметър хиляда километра.

Стигър леко потупа по масата.

— И като връх на иронията, куклите съзаклятничат, за да задържат кукловода.

— Връх на иронията ли? — Хемнър поклати глава. — Не. Връх на иронията е последното предупреждение на Моф. При тяхната културна параноя, те може би наистина са наплашени и не смеят да излязат в Космоса, за да не срещнат нещо, което не им харесва. Ако трофтите не бяха попаднали на тях и не ни бяха убедили да отидем, квазаманците може би никога нямаше да представляват и най-малката заплаха за никого от нас. Имайте го предвид, когато се изкушавате да празнувате победата над тази мнима опасност.

В залата настана напрегната тишина. Обхванат от горчивина, Джони тихо се премести на стола си, а тъпата болка в ставите отново го прониза. Хемнър беше прав. Бил е прав още от самото начало. Сега заплахата, от която се безпокояха и по която спореха, беше на път да се превърне в изпълняващо се пророчество.

Беше твърде късно за връщане назад.

Пръв наруши тишината Стигър с обичайния въпрос:

— Някакви идеи?

Вартансън огледа присъстващите, стисна устни и важно кимна.

— Аз смятам, че трябва да приемем предложението на демесна Балиу и срещу петте свята, които ни предлагат, да премахнем заплахата от квазаманците.

Стигър кимна.

— Други?

Джони облиза устни… Той си представи как квазаманците и техните мохи завладяват Чата, Кубха, Такта… и оттам — самите светове на кобрите. „Ние ще дойдем и ще ви намерим“ — беше казал Моф и Джони знаеше, че те наистина ще го направят… Възражението, което се готвеше да изкаже, замръзна на върха на езика му.

Другите може би също имаха подобни видения. Във всеки случай, никой не се обади.

Три минути по-късно препоръката на Вартансън беше приета официално.

Джъстин отдавна не се бе прибирал в апартамента си в Капитолия. Той стоеше до прозореца на всекидневната, гледаше светлините на града и се опитваше да си спомни колко пъти се беше прибирал в него, откакто преди четири месеца започна да се готви за кобра. Може би пет?

Тази мисъл постепенно се изгуби, тъй като не представляваше интерес. Джъстин въздъхна, отиде при писалището си и седна. Неизписаната хартия и магнитните дискове, оставени преди час, стояха непокътнати. Дълбоко в себе си той знаеше, че още дълго ще стоят така. Тази вечер пред очите му бяха единствено лицата на тримата мъже, погребани сутринта — кобри, заминали с „Капка роса“ на Квазама и загинали там. В бъркотията дори не бе разбрал, че са дали жертви. Научи едва, когато пристигнаха с „Менсаана“ и видя техните приятели да носят телата им.

Тази вечер не можеше да работи над военни планове.

Звънецът на входната врата иззвъня. Сигурно губернатор Телек идваше да провери докъде е стигнал.

— Влез! — извика той.

— Здравей, Джъстин! — каза Джони. — Оставил си вратата отключена.

Джъстин почувства стомахът му да се свива на топка.

— Здравей, татко! Какво правиш навън толкова късно?

— И на този студен дъжд? — допълни той и леко се усмихна, докато изтърсваше палтото си, преди да влезе в стаята. — Исках довечера да дойдеш у дома, а телефонът ти не отговаряше. Така че това ми се видя единствената напълно логична алтернатива.