Тимъти Зан - Ударът на кобрата

— И каква е тя? — попита Телек.

— Ако не можем да извършим проучванията лично, трябва да вземем резултатите наготово — заяви Уинуърд. — Мисля, че зная къде да ги намерим.

— Искаме да разговаряме с отговорен човек, който се ползва с доверие пред квазаманското правителство — отсече Пири и се взря в пратеника, за да види реакцията от думите си. — Искаме да докажем, че нашите хора действат хуманно.

— Вие нахлухте в едно наше село и тероризирахте цялото му население, а сега се правите на джентълмени — изсъска квазаманецът. — Положението ви не е такова, че да поставяте условия. Въпреки това Моф е готов да съпроводи вашия конвой до селото. Като жест на добра воля, разбира се.

— Естествено — кимна Пири. Независимо по какви съображения Моф приемаше предложението им, той скоро щеше да бъде в техни ръце.

И тогава всичко щеше да зависи от Маккинли и Уинуърд. Пири се надяваше те да се справят.

— Две… едно… сега ! — Дан Ростин изключи огромния електромагнит и в същия момент Паркър отлепи малката въздушна кола от земята. Точно навреме. Животните по фланга на бололинското стадо отриха тръбните си шипове в долната страна на колата. Паркър набра височина и издуха една капка пот от върха на носа си.

— Спомагателен екип три вика Телек! — предаде той пред микрофона за далечна връзка. — Последната промяна на курса извършена. Потвърдете посоката.

— Тук Телек — чу се гласът на губернатора. — Една секунда… в момента получаваме данни от „Капка роса“. — Настъпи кратка пауза. — Посоката вярна! Не са ли увеличили скоростта?

— Сигурно — отговори Паркър. — Мисля, че промените на посоката и колебанията в силата на полето започват да ги изнервят. Ако продължат с тази скорост, след около петдесет минути ще са в селото.

— „Капка роса“ докладва същите данни. Добре, ще съобщя на изследователската група. Надявам се това да не обърка плановете им.

— Аз също — изсумтя Паркър. — Във всеки случай, сега няма начин да ги накараме да бягат по-бавно.

Телек въздъхна.

— Да-а. Е… връщайте се и гледайте да не ви забележат. Не е необходимо да развивате голяма скорост. По всичко личи, че ще останем по-дълго.

Моф мина с колата си през отворената порта на селото и за първи път след излизането от блокадата на кобрите, проговори.

— Сега накъде?

— Към кметството — каза Джъстин. — Напред и след това наляво.

Моф кимна. Джъстин го погледна. Квазаманецът не показа да е изненадан, че за охрана бе определен Джъстин. Него изглежда нищо не можеше да го изненада. Дори сега, когато влизаха в окупираното село, лицето му си оставаше безизразно. Само бляскащите му очи издаваха някакво безпокойство или тревога.

— Къде са хората?

Джъстин се огледа. Освен по една кобра на всеки от ъглите на сградата, към която приближаваха, улиците наистина бяха безлюдни. Той попита по радиотелефона Уинуърд.

— Всички са в северната и централната части на селото — отговори Уинуърд.

— Бих желал да се срещна с тях, преди да говоря с вашите началници — заяви Моф.

Джъстин вдигна рамене и се помъчи да изглежда спокоен. Не разполагаха с никакво време, но не можеше да го признае пред Моф.

— Няма проблем — каза той. — Само не се бавете много. Искам да проведем преговорите, преди някоя от страните отново да е открила огън.

— Ако не ги предизвикате, нашите хора няма да започнат да стрелят.

Джъстин отново вдигна рамене, отпусна се на облегалката и се приготви да изтърпи неочакваното отклонение. Предвиждаше се той да се опита да разбере какво е намислил Моф, но освен вградения на рамото под мохото рекордер, не забеляза нищо друго, от което да направи някакви заключения. Спомни си за бактериологичната зараза на Серенков и Риндстат при предишното им идване и настръхна, въпреки уверенията на Телек и на Уинуърд, че Моф едва ли щеше да рискува собствената си кожа с такова нещо, когато съществуваха значително по-безопасни методи. Джъстин обаче не забравяше, че по никакви природни закони не беше задължително авентинската логика да е в сила и за квазаманците.

Моф мина покрай няколко сгради, зави… и се оказаха при селяните.

Възрастните се бяха събрали на малки групички, децата играеха между тях. На Джъстин гледката му заприлича на гигантски извънградски пикник. В четирите края на площада на пост стояха кобри.

— Останалите отвъд арката ли са? — попита Моф и посочи с ръка.

— Да, мисля, че са там.

Без да иска разрешение, квазаманецът зави зад ъгъла и се насочи нататък. Останалите жители на селото бяха на един по-малък площад, през няколко блока на север. Моф ги видя и спря. Огледа ги, сякаш търсеше следи от изтезания. Джъстин видя как той бавно се завъртя, за да даде възможност на камерата на рамото си да обходи площада. „Предава на живо, за да могат блокираните войници да видят, че хората са добре.“