Тимъти Зан - Сделка за кобри

Коруин кимна.

— Да, и аз го забелязах. Както, сигурен съм, са го забелязали и другите губернатори. За нещастие това не се счита за доказателство.

— Освен ако не можеш да го използваш и да намериш липсващата връзка… — Тя млъкна и се обърна към вратата. — Чука ли някой?

Коруин се намръщи, пресегна се и включи интеркома към защитната видеокамера във външния коридор.

— Ако е вестникар… — започна застрашително Тена.

— Джин е — въздъхна Коруин, изключи камерата и освободи ключалката. Може би последната личност, която искаше да срещне в момента…

— Джин, отворено е. Влизай.

— Да изляза ли? — попита Тена, когато той изключи интеркома.

— Не — каза той. — Но все пак може би ще е по-добре, ако излезеш.

Тена се усмихна и стана.

— Разбирам. Ще изчакам, в случай че ти потрябвам. — И като го докосна по рамото, докато минаваше покрай него, тръгна към вратата.

— Чичо Коруин?

— Влизай — извика Коруин и махна с ръка на момичето… не, на младата жена, застанала на прага.

Двете жени размениха кратки поздрави на вратата.

— Седни — покани Коруин Джин и й посочи току-що освободения от Тена стол. — Как е баща ти?

— Почти както може да се очаква — каза Джин и седна. — Чичо Джошуа намина преди малко. Заприказваха се за проблемите, които родът ни е имал в миналото.

Коруин кимна.

— Да, знам как е. Много ли е потискащо за слушане?

— Доста. — Джин стисна устни.

— Не се оставяй да те разстройват. Това е един от методите, които родът Моро традиционно използва. За да си напомняме, че нещата, които вършим, са за добро.

Джин пое дълбоко дъх.

— Татко ми каза, че молбата ми за приемане в академията „Кобра“ е отхвърлена.

— И обясни ли ти защо? — попита той.

Тя поклати глава.

— Всъщност не сме го обсъждали… сега на главата му са други неща. Затова дойдох при теб.

— Да. Е… казано без заобикалки, отхвърлена си, защото си жена.

Не беше очаквал Джин да се изненада и тя наистина не се изненада.

— Знаеш, че това е противозаконно — каза тихо Джин. — Аз проучих устава на Академията, официалното заявление за целта на кобрите и дори документите на първоначалния човешки Доминион. Никъде няма нищо, което специално да забранява жените да стават кобри.

— Разбира се, че няма — въздъхна той. — Няма също и нищо, което да не допуска жени до губернаторски пост, но не може да не си забелязала, че жените губернатори са малко. Въпрос на традиция.

— Чия традиция? — възрази Джин. — Никое от тези необявени правила не е създадено в световете на кобрите. Наследили сме ги от стария човешки Доминион.

— Права си — кимна Коруин. — Но промяната на тези традиции изисква време. Не забравяй, че са минали само две поколения, откакто сме се отделили от Доминиона и от неговото влияние.

— На нас ни беше достатъчно по-малко от едно поколение, за да дадем на кобрите два гласа в Съвета — напомни му тя.

— Това е друго. Опитът на Торс Чалинър за измяна стана причина за незабавно политическо признаване на физическата сила на кобрите. Твоят случай, за нещастие, не изисква такова спешно решаване.

Джин дълго го гледа и накрая попита:

— Значи няма да се бориш в Съвета за моето приемане, така ли?

Той разпери безпомощно ръце.

— Въпросът не е до борба, Джин. Военната история с цялата си сила е срещу теб. Жените като правило не са били приемани в специалните военни части. Във всеки случай не и в правителствени военни сили — поправи се той. — Винаги е имало жени въстанички и партизанки, но според мен този аргумент няма да свърши работа нито в Съвета, нито в Академията.

— Ти обаче имаш голямо влияние. Името Моро…

— Може все още да има някакво влияние сред авентинския народ — промърмори той, — но не и сред горните ешелони. Всъщност никога не е имало… в много отношения твоят дядо беше много по-популярна личност от мен, но дори и тогава трябваше да се борим, да се бием, да се пазарим за всичко, което постигнахме.

Джин облиза устни.

— Чичо Коруин… аз трябва да вляза в Академията. Наистина трябва. Това е последният шанс на татко някой да продължи традицията на кобрите в рода. Сега повече от всякога той се нуждае от някого, на когото да се опре.

— Джин, виж… аз не зная какво значение има тази традиция за Джъстин. Всеки път, когато се раждаше една от вас… — Той спря. — Работата е там, че природата не винаги се съобразява с нашите желания. Ако той и твоята майка имаха син…

— Но нямат — прекъсна го Джин с жар, която го изненада. — Нямат син. И мама умря, а аз съм последната надежда на татко. Неговият последен шанс… не разбираш ли?