Тимъти Зан - Сделка за кобри

Все пак това беше най-добрият й шанс. И трябваше бързо да се възползва от него — преди трофтите отвън да разберат къде е отишла и да предупредят останалите. Ако можеше да измине още няколко метра покрай товарния отсек и да достигне задния край на командния модул преди някой от извънземните да погледне нагоре…

Беше изминала едва два метра, когато на площадката се чу възбуден трофтийски говор.

Джин изруга под нос, изправи се и се приготви за бягане. Лазерен лъч разцепи въздуха пред нея и я заля с топлина и светлина. Тя автоматично затвори очи срещу виолетовото петно, което сега плуваше пред тях, и превключи оптическите усилватели. Стигна до набелязаното място, спря, изви се на четиридесет и пет градуса настрани и скочи.

И се издигна над задната част на командния модул и тупна точно на входната стълба.

Една секунда се бори да запази равновесие, разпери ръце и се подпря на рейлинга в отчаян опит да не падне назад по стъпалата. През тази секунда бе неподвижна като мишена… но и трофтите, струпани срещу нея, бяха изненадани. Извънземният пред входа стоеше замръзнал от ужас. И все още стоеше така, когато бронебойният лазер на Джин го разсече на две.

Мина само още една секунда преди оръжията отново да забълват огън — но тази една секунда й беше достатъчна. Възстановила равновесието си, тя побягна с дълги скокове по някакъв коридор — надяваше се да я изведе на мостика.

Коридорът беше безлюден. Десет метра по-нататък Джин стигна до мониторната пресечка под мостика и разбра защо е така. Почти двадесет трофти бяха изпълнили пресечката и струпани около кръглата стълба, наблюдаваха двама на върха й — те пък работеха върху люка с лазерна горелка. Когато Джин спря, всички се обърнаха като един и мигновено двадесет лазера се насочиха към нея…

С гръм, който разтърси собствения й череп, Джин стреля със звуковия разрушител.

Няколко лазерни изстрела осветиха стаята, но падащите трофти стреляха напосоки. Джин стреля отново. И отново и отново. Стискаше зъби от болка от отразената звукова вълна и избягваше на косъм изстрелите от техните лазери. И когато всички се изпонатръшкаха на дека, се качи по стълбата и почука уговорения с Аким код три-две-четири.

Зачака. Най-после чу звук на освободени болтове и люкът се отвори. Някои от трофтите под нея вече се размърдваха.

— Джин! — ахна Доло. Гледаше я с широко отворени очи. — Ти…

— Добре съм — измърмори тя. — Махни се от пътя ми, моля те… Всеки момент ще стрелят.

Той бързо отстъпи, а тя бързо се провря през люка. Аким веднага го затвори.

— Ти се върна — каза той и се наведе да пъхне болтовете.

— Не вярваше ли, че ще се върна? — попита тя. Неочаквано коленете й се огънаха и тя се строполи на един стол.

— Мислехме, че ще отидеш за помощ.

— Помощ откъде? — възрази Джин. — Не бяхме ли единодушни, че ще ни трябват няколко часа да стигнем до твоите хора? — Кракът й докосна нещо метално; тя се наведе и видя пет лазерни пистолета. — Колекция ли ще правите?

— Решихме, че ще е добре всички оръжия да са ни подръка — отвърна Доло. — Защото когато… не бяхме сигурни, че ще се върнеш, нали разбираш.

— Защо се върна? — попита Аким. — Ще бъда честен: не искам да споделя смъртта си с враг на Квазама.

— Пожелавам ти желанието ти да се изпълни — тросна му се тя. — Опита ли се трофтийският командир да се свърже с вас?

— Предложи ни да се предадем — каза Доло. Явно се опитваше да потисне треперенето на гласа си. — Казва, че било невъзможно да победим и че те не искали да ни убиват без нужда.

— Естествено — каза Джин. — Още повече че в схватката би разрушил целия мостик. — Тя се наведе и заразглежда контролните пултове.

Аким проследи погледа й.

— Какво планираш, Джасмин Моро? — попита той. — Да не смяташ да отлетиш с този космически кораб от Мангъс?

— Няма начин — изръмжа Джин. — Никога не съм управлявала нищо по-голямо от въздушна кола, а моментът не е подходящ за експерименти. — Тя замълча, защото чу слабо пращене. Идваше откъм люка… — Пак са почнали — каза тя и стомахът й се сви. Отново се обърна към контролните пултове. Някъде тук трябваше да има…

Да, ето го. Джин пое дълбоко дъх и внимателно докосна ключа.

— Какво правиш? — попита недоверчиво Аким.

— Спомняш ли си, Мирон Аким, колко бяхме изненадани, че Оболо Нардин се паникьоса толкова рано? — попита тя. Потенциометърът… ето го. Микрофонът?… Закачен на стената ей там. — Нали се чудехме защо и той, и трофтите свалиха слушалките си, когато все още не можеше да има врагове? — Тя свали микрофона и несръчно го стисна между дланта и палеца.