Тимъти Зан - Кобра

— Иначе казано, да видят дали ще можеш да свалиш със собствените си ръце Жу и да обявиш независимост — поправи го Макдоналд и поклати глава. — Мисля, че не дооценяваш много неща, Чалинор. Нито една кобра няма да остане неутрална при подобни обстоятелства. Синдикатът незабавно ще издаде нареждане да пристигнат тук и да възстановят реда. Тогава всеки от тях ще трябва да решава на чия страна да бъде. Засега съотношението е… чакай да видим, дванадесет от шестстотин и двадесет кобри, което се равнява на петдесет към едно. Как смяташ, на коя страна ще застанат повечето?

— А ти на коя страна си, Макдоналд? — намеси се Л’ест и скочи от креслото. — Задаваш твърде много въпроси за човек, който все още не е разкрил намеренията си.

Макдоналд не откъсваше очи от Чалинор.

— Чакам отговора ти, Чалинор. Освен ако не разполагаш с още някой скрит коз.

— Зададох ти въпрос, да го вземат дяволите! — извика Л’ест.

Макдоналд извърна бавно глава към него и се надигна.

— Аз съм на страната, на която винаги е било и ще бъде моето семейство — на страната на човешкия Доминион. Това, за което ни повикахте тук, господа, се нарича предателство и аз не смятам да участвам в него.

С едно неуловимо движение Л’ест се озова до Макдоналд, заел позиция за бой.

— Вярност, с каквато може да се похвали някое куче — изсъска той. — В случай, че не си забелязал, същият този Доминион, на който така пламенно желаеш да служиш, се отнася с теб като с ненужен боклук. Изхвърлил те е колкото се може по-надалече — от цивилизацията сега те делят повече от сто и петдесет светлинни години и близо двеста милиарда вражески настроени трофти.

— Тук сме, защото сме необходими за изграждането на колонията — намеси се Джони, за да покаже, че изцяло поддържа Макдоналд. Никак не му се искаше да се стига до бой, от подобно късо разстояние изходът щеше да е смъртоносен за всички присъстващи.

— Приказки, Моро — изпратиха ни тук, защото им беше по-евтино, отколкото да започнат нова война, за да се отърват от нас — възрази Л’ест. — Доминионът не дава пукната пари дали ще оцелеем или ще издъхнем на тази проклета планета. Щом е така, имаме пълното право да се погрижим за оцеляването си. Въпреки пречките, които могат да ни създадат разни типове, които не виждат по-далеч от носа си.

— Тръгваш ли, Джони? — попита Макдоналд и пристъпи към вратата.

Л’ест също направи няколко крачки и препречи изхода.

— Няма да те оставя да си тръгнеш, Макдоналд. Знаеш твърде много.

— Успокой се, Симон — вдигна ръка Чалинор. — Не повикахме при нас тези господа, за да им поставим въпрос на живот и смърт.

Л’ест не помръдна.

— Ти не познаваш този палячо, Торс. Той ще ни създаде цял куп ядове.

— Това вече го чух одеве. Сержант Макдоналд, бих искал да ми повярвате, че не го правим само заради нас — гласът на Чалинор беше самата искреност. — Хората на Авентини се нуждаят от силно и компетентно управление, каквото в момента не получават. Наш дълг — както пред тях, така и пред Доминиона — е да ги спасим от назряващото бедствие.

— Ако приятелчето ти не се разкара от пътя ми, ще го махна собственолично — заплаши Макдоналд.

Чалинор въздъхна.

— Симон, направи път. Макдоналд, няма ли поне да обмислиш предложението ми?

— О, ще го обмисля и то съвсем внимателно — заяви Макдоналд и без да откъсва поглед от Л’ест, пое към вратата.

Джони тръгна след него, като следеше движенията на Патруски и Сцинтра.

— Ако желаеш остани, Моро — предложи му Чалинор. — По-късно ще те откараме в Ариел.

— Не, благодаря — подхвърли Джони през рамо. — Имам още работа тази вечер.

— Както желаеш. Но няма да забравиш нашия разговор, нали?

Макар и произнесени с приятелски тон, последните думи накараха Джони да настръхне. Той потисна неприятната тръпка в гърба си и излезе.

Обратният път до Ариел премина в мълчание. Джони очакваше Макдоналд да подкара ядно колата и се бе приготвил за дива надпревара по криволичещия път. За негова изненада Макдоналд шофираше с такова необичайно спокойствие, сякаш всеки момент щеше да потъне в дрямка. Но в редките мигове, когато отразените отвън светлини осветяваха лицето му, Джони виждаше колко здраво е стиснал челюсти. Тъкмо затова реши, че ще е по-добре, ако не го заговаря.

Прозорците в къщата на Елдярнови продължаваха да светят, когато пристигнаха. Колата на бащата на Крис беше паркирана отпред.

Както и предишния път, вратата им отвори Крис.

— Влизайте — покани ги тя. — Много рано се върнахте. Срещата ли беше твърде кратка?