Маргарет Вайс - Времето на близнаците

Сетне Тика бързо го изостави. Но не тръгна нагоре към стаите. Застанала отвън до кухненската врата, усещайки студения нощен въздух върху пламналите си страни, младата жена се взираше в тъмнината.

— Нека той си тръгне! — шепнеше тя. — Моля…

Може би Танис се боеше най-много от мига, в който за първи път щеше да зърне странноприемницата „Последен дом“. Тук бе започнало всичко, есента преди три години. Именно тук бяха дошли през онази нощ той, Флинт и неудържимият кендер Тасълхоф Кракундел, за да се срещнат със старите си приятели. Тук неговият свят се беше преобърнал с главата надолу и никога повече не се намести напълно.

Но докато яздеше към странноприемницата, Танис откри, че страховете му са утихнали. Тя бе така променена, сякаш се завръщаше в някакво странно място, което не бе оставило никакви спомени у него. Сега постройката стоеше на земята, а не сред клоните на онова голямо валеново дърво. Имаше нови крила, стаите бяха повече, за да посрещнат увеличения брой гости, покривът също беше нов и много по-съвременен на вид. Всички белези от войната бяха заличени заедно с паметта.

И тъкмо когато Танис започна да намира покой в душата си, входната врата на странноприемницата се отвори. Отвътре бликна светлина, която очерта златна гостоприемна пътека, а лекият вечерен полъх донесе ухание на пикантни картофи и смях. Връхлетян от поредната вълна спомени, Танис наведе сломен глава.

Но навярно за негов късмет не му остана много време да мисли за миналото. Когато той и спътницата му наближиха странноприемницата, едно момче изскочи от конюшнята и пое конете за поводите.

— Храна и вода — каза Танис и слезе уморено от седлото, подхвърляйки на конярчето монета. Сетне се протегна, за да поотпусне схванатите си мускули. — Изпратих известие да ми приготвите отпочинал кон. Името ми е Танис Полуелф.

— Д-да, господарю — заекна момчето, смутено, че с него разговаря такъв велик герой. — К-конят е готов. Д-да го докарам ли в-веднага, сър?

— Не — усмихна се Танис. — Първо ще хапна. Докарай го след два часа.

— Д-два часа. Слушам, сър. Благодаря ви, сър. — Малчуганът наведе почтително глава и пое поводите, които Танис тикна в безчувствената му ръка, но после напълно забрави за задачата си и остана да зяпа там, докато накрая изгубилият търпение кон го бутна с муцуна и едва не го събори на земята.

Момчето забърза с коня на Танис към конюшнята, а в това време полуелфът помогна на повереницата си да слезе от седлото.

— Трябва да сте направен от желязо — каза жената, поглеждайки Танис, който й подаваше ръка. — Наистина ли смятате да продължим пътуването тази нощ?

— Да ви кажа право, боли ме всяка костица от тялото — поде Танис, но след това замълча, защото се почувства неловко. Просто не беше спокоен в присъствието на тази жена.

Полуелфът зърна лицето й, огряно от светлината на странноприемницата. Той видя там умора и болка. Очите й бяха хлътнали в бледите й, изпити страни. Младата жена залитна, когато стъпи на земята и Танис бързо протегна ръка, за да я подкрепи. Тя се облегна на нея, но само за миг. След това изпъна снага и нежно, но твърдо го отблъсна, остана да стои сама и се огледа наоколо без особен интерес.

Танис изпитваше болка при всяко движение на тялото си. Можеше само да си представи как се чувства тази жена, непривикнала към физически усилия и изпитания, и неохотно изпита възхищение към нея. Повереницата му не се оплака нито веднъж по време на дългото им и страховито пътуване. Тя бе вървяла редом с него, не изостана нито веднъж и изпълняваше безропотно всичките му указания.

Защо тогава, питаше се той, не изпитваше никакво чувство към нея? Какво предизвикваше раздразнението и яда му? Вглеждайки се в лицето й, Танис изведнъж откри отговора. Единствената топлина там идваше от отразените светлини на странноприемницата. Самото й лице — макар и изтощено — беше ледено, безстрастно, лишено от… от какво? Човечност? Такова беше по време на цялото им опасно пътуване. О, тя беше хладно учтива, хладно благодарна и хладно сдържана и резервирана. Вероятно би го погребала също така хладно, помисли си Танис мрачно. Сетне, сякаш за да бъде порицан за непочтителните си мисли, погледът му попадна върху медальона на шията й — Платинения дракон на Паладин. Той си спомни онова, което Елистан му довери на раздяла, малко преди да тръгнат на път.

— Подобава именно ти да я придружаваш, Танис — каза вече немощният свещеник. — В много отношения тя тръгва на едно пътуване точно като твоето отпреди години — в търсене на самопознание. Да, прав си, самата тя още не знае това. — Последните думи бяха отговор на съмнението в очите на Танис. — Потегля с поглед, вперен в небесата — усмихна се Елистан тъжно. — Все още не знае, че всеки, който прави така неминуемо се препъва. И ако не го открие, падането може да бъде болезнено. — Поклащайки глава, той прошепна тиха молитва. — Но ние трябва да се уповаваме на Паладин.