Лари Нивън: Магьоснически свят

— Не се надявам. Той знае, че пристигаме. Очаква ни.

Околността край замъка на Уейвихил беше богата на мана . Личеше по растителността: гигантски гъби, които си съперничеха по разнообразие на форми и цветове; лишеи, наподобяващи хора и животни; дървета със странно разкривени стволове и с клони, които се разклащаха заплашително, когато товарните гущери се приближаваха.

— Мога да ги накарам да проговорят — каза Магьосника. — Но им нямам доверие. Сигурно са негови сътрудници.

Огрян от червения залез, замъкът блестеше като парче розов мрамор, кацнало на върха на фантастична планина. Източената кула сякаш беше специално пригодена за отвлечени девойки. Аран виждаше хълма за първи път и той му заприлича по-скоро на предизвикателно издигнат към небето юмрук, отколкото на падаща вълна.

— Тук не бихме могли да използваме колелото — обади се Магьосника. — Всичко това ще се срути отгоре ни.

— И аз не бих те оставил да използваш колелото.

— И без това не го нося.

— Накъде?

— Направо по пътеката. Той знае, че пристигаме.

— Твоят призрачен демон готов ли е?

— Призрачен демон ли? — Магьосника се замисли. — А-а. Не се сетих веднага какво имаш предвид. Този призрачен демон беше убит преди трийсет години в двубоя ми с Грилендри.

Нещо стисна Аран за гърлото.

— В такъв случай защо не сложиш нещо на гърба си? — изръмжа след малко той.

— Навик. Имам доста странни навици. Какво те притеснява?

— Не знам. От сутринта съм се вторачил в гърба ти. Май разчитах на този призрачен демон — преглътна Аран. — Значи сме само двамата, така ли?

— Само двамата.

— Нямаш ли поне меч? Или кинжал?

— Не. Тръгваме ли?

От другата страна хълмът се издигаше под ъгъл шейсет градуса. Гущерите не можеха да продължат по тясната лъкатушеща пътека. Аран и Магьосника слязоха и се заизкачваха.

— Няма нужда от трикове. Знаем, че ще стигнем безпрепятствено до вратата. Знае го и Уейвихил… извини ме.

И Магьосника хвърли шепа сребърен прах пред себе си.

— Пътеката замалко да ни отхвърли. Уейвихил явно не е особено гостоприемен.

Аран можеше да разчита само на Магьосника, а това беше най-голямата опасност, която ги заплашваше.

Квадратно езеро препречваше пътя им към масивната врата от кована мед. Сводест мост свързваше двата бряга. Тъкмо приближаваха моста, когато първият им противник застана пред вратата.

— Какво е това? — прошепна Аран. — Дори не съм чувал за подобно нещо.

— Защото не е истинско. Имитация. Нещо средно между дракон и охлюв.

… драконски охлюв. Спиралната му черупка закриваше цялата врата. Тънкото, еластично и абсолютно незащитено тяло бе изопнато нагоре, за да огледа неканените гости. Лъскави листовидни люспи покриваха главата и шията, а останалата част от тялото му бе оголена и имаше матов сивокафяв цвят. Очите приличаха на късове черен мрамор. Зъбите бяха бели и заострени и проблясваха като лакирани.

Магьосника му подвикна от другата страна на моста:

— Хей, пазачо! Не ти ли съобщиха за нашето пристигане?

— Не — отвърна драконът. — Ако сте добре дошли, щях да зная.

— Добре дошли! — изкикоти се Магьосника. — Дойдохме да убием господаря ти. Работата е там, че той знае за пристигането ни. Тогава защо не те е предупредил?

Драконският охлюв размърда люспестата си глава.

— Той знае, че ще влезем през тази врата — отговори си сам Магьосника. — Предполага, че ще минем по мъртвото ти тяло. Предпочел е да не ти го казва.

— Много мило от негова страна.

Звуците, които излизаха от гърлото на дракона, напомняха трошенето на срутваща се скала.

— Много мило наистина. Но след като така или иначе ще минем, защо не се дръпнеш? Или не си плюеш на петите, а ние няма да те издадем.

— Не става.

— Ти не си истински. Зверове, чийто живот се крепи отчасти на магия, не могат да виреят там, където равнището на мана е ниско. Повечето от тях са нежизнеспособни. Такъв е и твоят случай. Черупката няма да те спаси от един решителен и упорит враг. А може би разчиташ на скоростта си?

— Ето че сам си отговори — отвърна пазачът. — Да речем, че избягам, какво от това? Господарят по всяка вероятност ще ви убие, щом стигнете до неговите покои. След седмица или две най-много ще се запита как сте минали през охраната. След още седмица или две ще излезе да провери или да изхвърли падналата черупка. Дотогава с повечко късмет и попътен вятър да съм стигнал най-много на половината път до гората. Мислиш ли, че няма да ме забележи във високата трева? — запита реторично високият като колиба звяр. — Я по-добре да си опитам късмета тук. Поне знам откъде ще бъда нападнат.