Лари Нивън - Магьоснически свят

Промъкна се покрай острието. Захапа ефеса и го дръпна от безформената ръка на магьосника. Ръката се опита да се съпротивлява и стисна здраво, но напразно.

Възвърна човешкия си облик, за да се изкачи по черупката.

Магьосника бе още жив, но дъхът му едва се усещаше. Аран положи меча върху тялото му и зачака.

Магьосника започна да се подмладява. Не колкото преди, но поне не приличаше на умрял. Когато наближи седемдесетте, отвори очи, примигна и попита:

— Какво стана?

— Изпусна цялото представление — отвърна Аран.

— Предполагам, че си му дал да се разбере. Моите извинения. Минаха трийсет години, откак се бих с Грилендри. Все пак, след като всеки цивилизован магьосник се опитва да копира Магическото колело, нормално беше поне един — двама да измислят нещо ново.

— Изпробва го и върху мен.

— О? — изкиска се Магьосника. — Сигурно се чудиш за ножа.

— Мина ми през ума наистина. Къде е той?

— В колана ми. Да не си мислеше, че съм го оставил в гърдите ти? Имах пророчески сън, че пак ще ми потрябва. Затова го запазих. И добре че…

— Но той беше в сърцето ми!

— Само изображението му. Поставих го в сърцето ти и след това го изтрих.

Аран заби нокти в гърдите си.

— Ти, шибано, гадно копеле! И цели трийсет години ме караш да мисля, че ножът е вътре!

— Ти влезе в къщата ми като крадец — припомни му Магьосника. — Никой не те беше канил.

Търговецът в Аран имаше сходно мнение по въпроса. Гневът му се поукроти.

— Малка магьосническа шегичка, така ли? Нищо чудно че никой нищо не можа да извади. Както и да е. Сега ми кажи защо заклинанието на Уейвихил ме превърна във вълк.

— Какво? — надигна се предпазливо Магьосника.

— Той размаха ръце насреща ми и изсмука цялата ми мана , а аз се превърнах във вълк. Изгубих дори човешкия си разум. Вероятно и неуязвимостта си. Ако мечът не беше омагьосан, сигурно щеше да ме накълца на парчета.

— Нищо не разбирам. Би трябвало окончателно да приемеш човешки облик. Освен ако…

Хрумването го изуми. Бледите му страни пребледняха още повече.

— Това няма да ти хареса, Аран — каза той накрая.

Аран и сам можеше да го разбере, впил поглед в състареното му, уморено и изпълнено със съчувствие лице.

— Продължавай — подкани го той.

— Колелото е новост. Дори мъртвите зони не са чак толкова стари. Досега никога не е имало подобна ситуация, това е всичко. Хората по инерция смятат, че върколаците са човеци, които могат да се преобразяват във вълци. Поне така изглежда. Не би могъл да се преобразиш, ако няма луна. И запазваш човешки разум. Но досега не разполагахме с никакви доказателства.

— Искаш да кажеш, че съм вълк.

— Когато не си под въздействието на магията, ти си вълк — съгласи се Магьосника.

— Какво от това? Прекарах по-голямата част от живота си като човешко същество — прошепна Аран. — Какво значение има… А, да.

— Не би имало значение, ако нямаше деца.

— При това осем. Те също ще имат деца. И един ден цялата земна мана ще изчезне. Тогава какво ще стане, Магьоснико?

— Вече знаеш.

— Ще се превърнат завинаги в подивели кучета!

— И никой нищо не може да направи.

— Разбира се, че може! Ще се погрижа нито един магьосник повече да не стъпи в Ринилдисен!

Аран се изправи върху черупката на дракона.

— Чуваш ли, Магьоснико? Нито един от вас няма никога да стъпи там. Ще издигна преграда срещу всяка магия. Ще съхраним цялата мана за морските същества и за драконите!

И може и да е успял. Там, където някога се е издигал Ринилдисен, вече четиринайсет хиляди години се разказват истории за върколаци. Естествено, вече няма магьосници.

Сигурен съм, сте виждали лъвовете. Те са навсякъде: край вратите, излегнати на хълбок около трона, раззинали паст от чиниите в килерчетата за кухненска посуда или с бликаща от ноздрите им вода в скрити кътчета.

А запитвали ли сте се защо над градската порта има статуя на мечка? Преди много-много години в същия този град, в същия този построен от сивкав гранит дворец, зад старинните порутени стени на кралската градина живяла една принцеса. Това било толкова отдавна, че едва ли някой си спомня името й. Тя била просто принцеса. Днес не е прието да се мисли, че принцесите са красавици, и всъщност май повечето от тях наистина имат конски лица и са дълги като върлини. Но по онова време било задължително условие една принцеса да бъде прелестна поне когато се обличала в най-скъпите дрехи на света.