Лари Нивън - Магьоснически свят

— Дяволски си прав! — викна Магьосника. — Моите съчувствия, драконски охлюв.

И се зае да материализира моста. Защото едната половина, тази от тяхната страна, беше реална. Но другата беше нейно отражение, докато Магьосника не оправи нещата.

— Мъртвата граница минава под водата — каза той на Аран. — Гледай да не цопнеш.

Драконският охлюв се прибра почти изцяло в черупката си. Когато Аран и Магьосника стъпиха на моста, остана да стърчи само люспестата му глава.

Аран се затича.

Все още беше човек. Не беше сигурно дали Уейвихил подозира, че е върколак. Но беше сигурно, че ще влязат през вратата. Затова предпочете да запази последната си защита и се спусна към дракона с изваден меч.

Драконът избълва огън.

Аран мина през огъня. Носеше амулет срещу драконски огън.

Но нищо не виждаше . Прониза го адска болка, когато зъбите на дракона захапаха рамото му. Бе стрелнал светкавично глава. Аран нададе вой, нанесе удар с все сила, но острието отскочи от металните люспи и… зъбите го пуснаха, щраквайки зловещо към Магьосника, без да го достигнат, а той танцуваше заднишком, заливаше се от смях и ръкомахаше…

Но нали Магьосника не беше въоръжен!

Драконът се сгърчи. Дебелият му врат бе наполовина прерязан точно където свършваха люспите. Магьосника избърса оръжието си в панталоните и го вдигна. На Аран му прилоша.

— „За какво може да послужи един стъклен кинжал?“ — закикоти се отново Магьосника. — Най-смешното е, дето всички си мислят, че един магьосник може да прави само магии.

— Но, но…

— Най-обикновен стъклен кинжал. Никакви заклинания, нищо, което Уейвихил би могъл да засече. Един приятел го пусна в езерото преди два дни. Във вода стъклото е достатъчно невидимо, за да надхитри такива като Уейвихил.

— Извинявай, но просто не си падам по стъклени кинжали. Сега какво?

Тялото и черупката на дракона все така препречваха вратата.

— Ако се промъкнем покрай него, може да ни хванат. Ще трябва да минем по него.

— При това колкото може по-бързо — допълни Аран.

— Точно така. Не забравяй, че би могъл да бъде навсякъде . Магьосника зае стартова поза и се затича по дъгообразната черупка.

Аран тръгна почти едновременно с него.

„Неговите покои“ — беше казал драконът. Възникналата представа не го напускаше, докато се катереше по черупката. Уейвихил вероятно се бе скрил на безопасно място в зимника или в стаята си в кулата. Аран и Магьосника трябваше да си проправят път през различните препятствия, които врагът им беше подготвил, докато той внимателно щеше да следи какви техники използват. Спомни си подобни истории, които описваха магьоснически двубои…

Аран усети вълчи глад. Това го изпълни с енергия, която не бе изпитвал от години, от десетилетия. Сякаш мускулестите му крака бяха понесли леко като перце тяло. Изкачи се на върха и в този момент Магьосника панически се извърна назад.

Веднага ги видя: цяла орда въоръжени и покрити с брони скелети се катереха към тях по една дъска. Бяха поне стотина. Аран извика и извади меча си. Как се убива скелет?

Магьосника също извика. Някакви странни думи на езика на Гилдията.

Скелетите нададоха рев. Сякаш вихрушка ги подхвана, повдигна ги и ги запрати срещу тях. В същия момент те започнаха да се разпадат като колелца цигарен дим. Аран се обърна и видя последните да изчезват в гърба на Магьосника.

Името ми е легион . Сигурно бяха възпроизведени от един-единствен демон. И Магьосника успя да го вкара в демонския си капан, който трийсет години беше чакал празен.

Но привидно многочисленият противник бе отвличал вниманието им достатъчно дълго.

Магьосника извърна гръб, но Аран вече не можеше да направи нищо. Забеляза Уейвихил да жестикулира в дъното на вътрешния двор точно когато приключваше заклинанието си.

Аран понечи да предупреди Магьосника… и видя какво бе станало с него. Беше остарял за един миг. Плътта му провисна по костите. Изглеждаше безпомощен, изплю шепа почернели камъчета — не, това бяха зъбите му, — притвори очи и се свлече.

Аран го задържа.

Все едно че вдигна купчина кокали. Намести го върху гърба си. Магьосника похъркваше — нямаше да оживее дълго.

— Аран Търговеца!

— Какво му направи? — погледна Аран надолу от върха на черупката.

Уейвихил носеше както обикновено тъмната си мантия, сандалите и заострената шапка на главата. Презраменен ремък придържаше колана, от който само на сантиметри от земята висеше меч с огромен ефес.