Ким Робинсън - Зеленият Марс

Май по-голямата част от слуховете за семинарите на Форт щяха да се окажат верни. Това много учуди Арт. На международното летище на Сан Франциско той се качи на борда на голям мощен частен реактивен самолет заедно с още шестима мъже и жени. След излитането стъклата на самолета станаха абсолютно черни. Двама от спътниците на Арт си играеха на ориентиране. След като самолетът направи няколко леки завоя наляво и надясно, те стигнаха заедно до заключението, че се движат нанякъде между югозапад и север. Седмината обмениха информация помежду си; оказа се, че всички са технически ръководители или арбитри от обширната мрежа на компаниите, влизащи в състава на „Праксис“. Бяха пристигнали в Сан Франциско от всички краища на света.

Полетът им продължи шест часа. Тези, които си играеха на ориентиране, прекараха по-голямата част от спускането в очертаване границите на предполагаемото им положение. Получи се кръг, в който влизаха Хаваите, Мексико Сити и Детройт, въпреки че, както отбеляза Арт, този кръг би могъл да е и много по-обширен, ако летяха с един от новите самолети „земя-космос“. Можеше да са прелетели над половината Земя, дори и повече. Когато самолетът се приземи и спря, ги преведоха през пистата и ги качиха на огромна лимузина с тъмни стъкла и непрозрачна бариера между тях и шофьора. Вратите бяха заключени отвън.

Возиха се само половин час. След това лимузината спря и шофьорът им, възрастен човек, облечен с шорти и тениска с реклама на Бали, ги изведе навън.

Те присвиха очи от силната светлина. Не бяха на остров Бали. Намираха се на малък асфалтиран паркинг, обкръжен от евкалипти, в дъното на тясна крайбрежна долина. Океанът (или просто голямото езеро?) се виждаше на около миля на запад. Южните склонове покрай долината бяха покрити с изсъхнала трева, а северните — с кактуси. Горната им част бе от суха кафява скала.

— Байя? — започна да гадае един от специалистите по ориентиране. — Еквадор? Австралия?

— Сан Луис Обиспо? — помогна му Арт.

Шофьорът им ги поведе пеша надолу по тесния път към малка група двуетажни дървени постройки, сгушени сред борова горичка. Две от къщите бяха жилища и след като оставиха багажа си в означените стаи, шофьорът ги поведе към столовата, която се намираше в друга сграда. Там около половин дузина кухненски работници, всички в доста напреднала възраст, им поднесоха проста вечеря от салата и задушено месо. След това ги отведоха по стаите и ги оставиха сами.

Те се събраха в средната стая около печката с дърва. Навън бе топло и печката естествено не гореше.

— Форт е на 112 години — каза Сам, единият от специалистите по ориентиране. — Геронтологичната терапия не може да помогне на мозъка му.

— Той никога не се е подлагал на терапия — обади се другият специалист, Макс.

Известно време разговорът се въртеше около Форт. Той бе основал „Праксис“ на двадесет и четири годишна възраст, за да пусне на пазара няколко революционни нововъведения в областта на антивирусните лекарства. На 27 години вече бе мултимилиардер. След това беше станал неделима част от епохата си, като бе превърнал „Праксис“ в една от най-развитите транснационални компании.

— Надявам се, че не е станал прекалено ексцентричен — подхвърли Макс.

Другите присъстващи — Сали, Ейми, Елизабет и Джордж — бяха по-оптимистично настроени. Но всички бяха неспокойни заради любопитното посрещане, което им бяха устроили (или по-точно заради отсъствието на такова). Понеже до края на вечерта никой не дойде да ги посети, всички се оттеглиха в стаите си. Изглеждаха угрижени.

Арт спа добре както винаги и призори се събуди от басовото бухане на някакъв бухал. Той се облече и излезе. Не след дълго чу гласове. По пътеката от брега се приближаваше върволица мъже в черни неопренови костюми, които носеха сърфове. Щом минаха покрай него, разпозна лицата на вчерашните хора от кухнята. Шофьорът, който ги бе докарал дотук, също бе сред тях.

След известно време Арт тръгна обратно и откри в столовата възрастните работници, Които се бяха върнали в кухнята и в момента подхвърляха из въздуха палачинки. След като Арт и останалите закусиха, шофьорът им ги заведе в голяма зала на горния етаж. Те седнаха на подредените във формата на квадрат дивани. През големите панорамни прозорци на всичките четири стени навлизаше в изобилие сивата утринна светлина. Шофьорът им седна на един стол между два дивана.

— Аз съм Уилям Форт — каза той, — и много се радвам, че всички сте тук.