Ким Робинсън: Зеленият Марс

— За какво ставаше въпрос? — попита Сакс.

— Тук ме хвана — каза тя и му описа разговора си с Касей, докато безуспешно се опитваше да се свърже с Койота.

— Е, ти си координаторът — вдигна рамене Сакс.

— Майната му — реши накрая Надя и преметна раницата си през рамо. — Да вървим.

Полетяха с новия 51В — много дребен и много бърз. Насочиха се на север към леденото море Ваститас, като избягваха метанационалните крепости в Аскреъс и Наблюдателницата Екус. Скоро след излитането пред тях се откри ледът, който изпълваше Крайси на север — натрошени мръснобели ледени планини, изпъстрени с точици розов снежен лишей и аметистови езерца разтопена вода. Старият път към Касма Бореалис естествено отдавна го нямаше, а цялата система за транспортиране вода на юг бе забравена и се бе превърнала в къса бележка под линия в книгите по история. При вида на ледения хаос под тях Надя внезапно си спомни как бе изглеждал теренът по време на онова тяхно първо пътуване — безкрайни възвишения и депресии, огромни черни бархани, набраздена земя, последните пясъци преди полярната шапка… Всичко това вече го нямаше. Всичко бе покрито с лед. Самата полярна шапка представляваше бъркотия, сборище от обширни зони на топене, ледени течения, реки от киша и покрити с лед течни езера. Вода във всички агрегатни състояния, свличаща се по склона на високото кръгло плато, върху което се намираше полярната шапка. Надолу, където се вливаше в покрилото целия свят ледено море.

Изведнъж на хоризонта се появиха кълба черен и бял пушек, които се стичаха на изток, носени от очевидно доста силен вятър.

— Какво е това? — попита Надя, като се премести отляво, за да може да гледа.

— Касей Валис — отвърна Сакс от пилотската седалка.

— Какво става?

— Гори.

— Какво искаш да кажеш с това „гори“? — впи поглед в него Надя.

— Наличие на обилна флора в долината и в основата на Големия насип. Смолисти дървета и храсталаци в по-голямата си част. Също и огнени дървета — растителни видове, които се нуждаят от огън, за да се размножават. Създадени в „Биотика“. Смолиста манзанита, трънки, гигантски секвои, още това-онова…

— Откъде знаеш?

— Аз съм ги засаждал.

— И сега си ги подпалил?

Сакс кимна и погледна към дима.

— Но, Сакс, наистина ли процентът на кислорода в атмосферата е достатъчно голям?

— Четиридесет процента.

Тя го изгледа със зяпнала уста, внезапно изпълнена с подозрения.

— И това е твое дело, нали? Божичко, Сакс… ти можеш да подпалиш целия свят! — Погледна основата на колоната пушек. Там, в падината на Касей Валис, имаше пламъци, горящи в ослепително бяло, подобно на разтопен магнезий. — Нищо не може да изгаси това! — изкрещя тя. — Ти си подпалил света!

— Ледът — отвърна Сакс. — По посоката на вятъра няма нищо, освен лед. Ще изгорят само няколко хиляди квадратни километра.

Надя го изгледа смаяно. Той все още гледаше от време на време към огъня, но през по-голямата част следеше датчиците на самолета. Лицето му бе застинало в любопитно изражение, в което имаше нещо гущерско, нещо вкаменено… нещо нечовешко.

На хоризонта се появиха сградите на силите за сигурност на метанационалите. Куполите им бяха погълнати от хищни пламъци. Приличаха на огромни насмолени факли. Кратерите на отсрещния бряг изглеждаха като огромни плажни огньове, които бълват бял пламък. Ставаше все по-ясно, че от Екус Касма през Касей Валис духаше невероятно силен вятър, който подхранваше и раздухваше пламъците. Огнена буря. Сакс гледаше надолу с немигащ поглед. Мускулите на челюстите му изпъкваха под кожата.

— Лети на север — заповяда му Надя. — Да се махаме оттук.

Той направи завой. Надя поклати глава. Хилядите квадратни километри… всичката тази растителност, толкова прилежно и с толкова усилия засаждана… процентите на кислорода, вдигнати до доста значителни нива… Тя изгледа войнствено странното създание, седнало до нея.

— Защо не си ми казал нищо за това?

— Не исках да го спреш.

Кратко и ясно.

— Значи съм имала възможност?

— Да.

— И затова трябваше да ме държиш в неведение за всичко?

— Не. Само за това — каза Сакс. Мускулите на челюстта му се отпускаха и стягаха в ритъм, който внезапно й напомни за Франк Чалмърс. — Всички пленници са откарани в рудниците на астероидния пояс. Това бе школа за обучаване на секретните им полицейски части. Онези, които никога не се предават. Мъчителите. — Той се обърна към нея и я изгледа с гущерския си поглед. — По-добре ще ни е без тях.