Дъглас Престън - Тайният кодекс

— Моля, заповядайте!

Те се настаниха в плетените от ракита столове, в края на отрупаната със списания за водолазна екипировка маса.

— Какво мога да направя за вас, господа?

— Искаме да наемем няколко лодки с водачи — каза Учителя.

Мъжът се усмихна.

— Ще се гмуркате или ще ловите херинга?

— Нито едното, нито другото. Искаме да преплуваме реката.

Усмивката замръзна върху лицето на мъжа.

— Да преплувате Патука?

— Да.

— Виждам, че сте тръгнали за приключения.

Учителя погледна Върнън.

— Да.

— И докъде искате да отидете?

— Още не знаем. Далече. Може би до планините.

— Трябва да наемете моторизирани канута, защото реката е доста плитка за обикновена лодка. Мануел!

След миг някъде отзад влезе млад мъж. Той примига на светлината. По ръцете му се виждаха люспи от риба и кръв.

— Това е Мануел. Той и братовчед му Рамон ще ви водят. Добре познават реката.

— Колко ще ни отнеме прекосяването на реката?

— Можете да стигнете чак до Пито Соло. Една седмица. Зад него е блатото Миамбар.

— А после?

Мъжът махна с ръка.

— Не ми се вярва да искате да пресечете блатото?

— Напротив — каза Учителя. — Напълно вероятно е да го направим.

Мъжът наклони глава примирено, сякаш му се случваше всеки ден да се занимава с откачени американци.

— Както желаете. Зад блатото са планини, после има отново планини. Трябва да се запасите с храна поне за месец.

В стаята забръмча оса, вероятно беше влязла през пукнатия прозорец, закръжа сърдито над тях и отново се блъсна в стъклото. С плавно движение мъжът вдигна мухобойката и я стовари върху осата. Тя падна на пода, гърчейки се в агония. В този момент изпод бюрото се подаде една лъскава обувка и довърши живота й с леко изхрущяване.

— Мануел! Доведи Рамон. — Той се обърна към Учителя: — Можем да ви осигурим всичко, от което се нуждаете, сеньор. Палатки, спални чували, мрежи против комари, газ, храна, GPS, ловно оръжие — всичко! Можем да го уредим с кредитна карта. — Той сложи ръка върху чисто новата машина за кредитни карти, свързана към лъскав жак в стената. — Не се тревожете за нищо, ние ще се погрижим. Ние сме модерна фирма. — Той се усмихна. — Предлагаме приключение, но не и безразсъден риск.

Колата бръмчеше на север през пустинята Сан Хуан Бейсин към границата на Юта по една пуста и самотна магистрала между безкрайните прерии от пелин и лавандула. Шипрок се издигаше в далечината, забил тъмния си каменен връх в синьото небе. Том, шофирайки, изпита върховно облекчение, че това вече е зад гърба му — беше спазил обещанието си, беше помогнал на Сали да разбере къде е отишъл баща му. Какво щеше да направи тя после, зависеше само от нея. Можеше или да чака, докато братята му се върнат от джунглата заедно с Кодекса — при условие, че са открили гробницата, — или да се опита да ги настигне. Той, във всеки случай, беше вън от това. Можеше да се върне отново към мирния си, обикновен живот в пустинята.

Той хвърли крадешком един поглед към пасажерската седалка, където тя седеше. Повече от час не беше обелила и дума. Не беше казала какво възнамерява да прави, пък и Том не беше сигурен дали иска да знае. Единственото, което искаше бе да се върне при конете си, към всекидневието в клиниката, към прохладната кирпичена къща, скрита в сенките на дърветата. Беше работил здраво, за да постигне това спокойствие и тази простота и бе решил никога повече да не позволи баща му и налудничавите му планове да променят ситуацията. Ако братята му искат приключения — моля! Можеха да задържат и наследството. След Сара нямаше намерение да скача отново в дълбока вода.

— Значи е заминал за Хондурас — замислено произнесе Сали. — И ти нямаш никаква идея, никакво предположение къде точно може да е отишъл?

— Сали, вече ти казах всичко, което знам. Преди четирийсет години е прекарал известно време в Хондурас със стария си партньор Маркъс Хаузър, търсили са гробници и са брали банани, за да припечелват. Били са изиграни, доколкото съм чувал, купувайки някаква иманярска карта, и са кръстосвали месеци наред из джунглата, като накрая едва не умрели. После нещо са се сдърпали, това е всичко.

— И си напълно сигурен, че не са намерили нищо?

— Това е, което ми е казвал баща ми. Планините в южен Хондурас били необитаеми.

Тя кимна, беше вперила поглед напред, към празната пустиня.

— Е, какво се каниш да правиш? — попита най-сетне Том.

— Мисля да отида в Хондурас.