Дъглас Престън - Тайният кодекс

Те се появиха на вратата, зашеметяваща блондинка и висок мъж в каубойски ботуши. Хернандес изсумтя, изправи се и приглади с ръка косата си.

— Седнете.

— Искаме да се срещнем с лейтенант Барнаби, не…

— Знам с кого искате да се срещнете. Моля, седнете.

Те седнаха с нежелание.

— Аз съм офицер Хернандес — каза той, обръщайки се към блондинката. — Мога ли да ви попитам каква работа имате с офицер Барнаби? — Той говореше с тренирания глас на чиновник — бавно, безстрастно и с елемент на окончателност.

— Предпочитаме да общуваме директно с офицер Барнаби — каза мъжът.

— Не можете.

— И защо? — избухна той.

— Защото е мъртъв.

Те го погледнаха слисани.

— Как?

Господи, Хернандес се почувства безкрайно уморен. Барнаби беше добър човек. Каква загуба…

— Автомобилна катастрофа — отговори той с въздишка — Може би все пак ще ми кажете кои сте и как бих могъл да ви помогна?

Те се спогледаха. Мъжът започна:

— Аз съм Том Бродбент и преди десетина дни лейтенант Барнаби разследва предполагаемо влизане с взлом в къщата ни в Санта Фе. Той пое обаждането и се питам дали е подал рапорт.

Хернандес погледна към Уилсън, но той поклати глава:

— Не е подавал рапорт.

— Споменавал ли е нещо?

— Каза, че става дума за някакво недоразумение, че господин Бродбент е преместил някъде колекцията си от произведения на изкуството, а синовете му погрешно са предположили, че става дума за кражба. Както обясних миналата седмица и на брат ви, няма престъпление, така че няма причина да се отваря досие.

— Брат ми? Кой от двамата?

— Не си спомням името. С дълга коса, брада, прилича на хипи…

— Върнън.

— Точно така.

— Мога ли тогава да говоря с партньора му, Фентън?

— Той също загина при инцидента.

— Какво точно е станало?

— Колата се възпламенила на Ски Бейсин Роуд, на ъгъла на Нан.

— Съжалявам.

— Ние също.

— Значи няма нищичко по разследването в къщата на Бродбент?

— Нищо.

Настъпи тишина. След малко Хернандес се прокашля:

— Има ли нещо друго, което мога да направя за вас?

Боклукът гореше в петдесет и пет галоновите варели, наредени в редица по мръсната плажна ивица на Пуерто Лемпира, и всеки изпращаше облаци от лютив дим към града. Една дебела жена готвеше върху капака на един от варелите; миризмата на препечена свинска кожичка, донесена от задушливия ветрец, погъделичка ноздрите на Върнън. Той и Учителя продължиха напред по мръсната, успоредна на плажа улица, проправяйки си път сред тълпата деца, следвани от глутница кучета. Децата се влачеха подире им повече от час, викайки „Дай бонбонче“ и „Дай долар“. Върнън извади няколко пакета с бонбони и всичките долари, които носеше, за да предразположи децата, но щедростта му засили още повече истерията.

Върнън и Учителя пристигнаха на разнебитения дървен кей, който стърчеше от калната лагуна, на края на която бяха вързани дървени канута с извънбордови двигатели. Мъжете се излежаваха в хамаци, а тъмнооките жени ги гледаха от пътя. Един от мъжете се насочи към тях, с навита около врата си боа.

— Змия — каза той. — Педесе долар.

— Не ни трябва змия — отвърна Учителя. — Искаме лодка. Barca. Кораб. Търсим Хуан Фрайтаг Чартърс. Познавате ли Хуан Фрайтаг?

Мъжът започна да развива влечугото и да го протяга напред, сякаш им предлагаше кренвирши.

— Змия. Трийсе долар.

Учителя го отмина.

— Змия — развика се мъжът, подтичвайки подире им. — Двайсе долар! — Ризата му, цялата на дупки, се беше смъкнала от раменете. Той сграбчи Върнън с дългите си кафяви пръсти. Върнън бръкна в джоба си и извади шепа монети, но откри една-единствена банкнота от пет долара. Подаде ги на мъжа. Децата се втурнаха с бесни крясъци към кея.

— По дяволите, стига си раздавал пари — скастри го Учителя. — Ще ни оберат.

— Съжалявам.

Учителя хвана едно от по-големите деца, които се бяха скупчили отзад и му извика нетърпеливо:

— Къде? Donde?

Преди още да е получил някакъв отговор, се обърна към Върнън:

— Я кажи отново как се казва „лодка“ на испански.

— Barca! Donde barca?

Момчето изплашено посочи с мръсния си показалец към един прашен блок отвъд кея.

Учителя го пусна и забърза напред, следван от Върнън и сюрията деца и кучета. Вратата на офиса беше отворена и те влязоха. Мъжът, който седеше зад бюрото се изправи и се приближи към вратата с една мухобойка, размаха я над децата и ги изблъска. После се върна на мястото си и изгря в усмивка. Имаше малка, добре оформена глава и стройно тяло, беше рус, с арийски черти. Но когато заговори, испанският му акцент пролича.