Дъглас Престън - Тайният кодекс

Един особено силен талаз на вятъра разклати за пореден път моста. Том стисна по-здраво. Чу глух вик и видя пред себе си как две парчета изгнило въже политат надолу с въртеливи движения; Филип внезапно се олюля и се вкопчи във въжето със сгъвката на лакътя си, а краката му се замятаха безпомощно над празнотата.

„О, Господи“, помисли си Том и забърза. Нямаше начин брат му да успее да се задържи така повече от няколко минути. Той стигна до него. Филип висеше мълчаливо, опитвайки се да прехвърли крака си отгоре, лицето му бе изкривено от усилие и ужас. Другите бяха изчезнали в мъглата.

Том се наведе, обви едната си ръка около въжето, а другата се опита да провре под мишницата на Филип. Внезапно обаче краката му полетяха нагоре и той за миг увисна над пропастта, преди да успее да се изправи. Усети, че сърцето му ще се пръсне; погледът му се замъгли от ужас и той едва успяваше да си поеме дъх.

— Том — чу той сподавения глас на брат си, слаб като на дете.

Том се притисна о въжето над Филип:

— Повдигни се — каза му той, опитвайки се гласът му да звучи спокойно. — Помогни ми. Повдигни тялото си. Аз ще те хвана — Той протегна ръка, готов да хване бързо колана на Филип.

Филип се опита да се повдигне и захвана крака си за въжето, но не можа да се задържи и от усилието се изпусна. Извика. Том видя как пръстите му сграбчват въжето, как го стисва с две ръце. От устните му излезе звук на ужас.

— Опитай отново — извика Том. — Повдигни тялото си. Нагоре!

Филип се надигна и Том се опита да хване колана му, но отново се подхлъзна и за миг кракът му увисна над пропастта и той остана да се държи единствено за една изгнила въжена връзка. Дръпна се назад, преглътна и си пое дъх, за да успокои ритъма на сърцето си, което биеше до пръсване. Едно парче бамбук се беше разхлабило от усилията им и падна долу, преобръщайки се бавно, докато изчезна от поглед.

„Има не повече от пет секунди“, помисли си Том. Това би бил последният шанс за Филип.

— Повдигни се. Колкото можеш, дори и ако трябва да се пуснеш. Бъди готов. Едно, две, три!

Филип се повдигна и този път Том се пусна с една ръка, държейки се с другата за изгнилото въже, което му позволи да се протегне по-надалеч, за да улови колана на Филип. За миг и двамата увиснаха, с почти цялата си тежест върху въжето, и с неимоверен напън Том издърпа брат си отгоре и падна върху него.

Известно време останаха така, без да могат да проговорят от ужас. Том чуваше накъсаното дишане на Филип.

— Филип? — успя да произнесе най-накрая той. — Добре ли си?

Дишането на брат му постепенно се успокояваше.

— Добре си — заключи той. — Всичко е наред. Свърши. Спасен си.

Мостът се разлюля от мощен тласък на вятъра. Откъм Филип дойде клокочещ звук и цялото му тяло се уви около въжето.

Мина повече от минута. Една много дълга минута.

— Ще можеш ли да се движиш? — попита Том. — Трябва да се изправиш.

Последва нов порив на вятъра и мостът затанцува под тях.

— Не мога.

Том разбра какво имаше брат му предвид. На него самия му се искаше да се увие около основното въже и да остане там завинаги.

Мъглата взе да се вдига и поривите на вятъра се подновиха с нова сила. Движението не беше равномерно, а с усукване накрая, с тласък, който всеки път заплашваше да ги запрати в мрака долу.

Люлеенето се успокои.

— Изправи се, Филип.

— Не.

— Трябва. Сега. — Времето беше нещо, с което не разполагаха. Мъглата се вдигна и се проясни. Прожекторите светеха ярко. Войниците трябваше само да се обърнат и да погледнат. Той протегна ръка: — Подай ми ръка и аз ще те изправя.

Брат му подаде треперещата си ръка, Том я стисна и издърпа брат си нагоре. Мостът се разклати и Филип се улови за вертикалното въже. В този момент духна отново и те замръзнаха. Филип простена от ужас. Том се накланяше от една страна на друга, затаил дъх. Пет минути мостът скърцаше и тракаше под краката им, петте най-дълги минути в живота им. Ръцете ги боляха от усилието да стискат. Най-сетне всичко се успокои.

— Да тръгваме.

Филип премести единия си крак, слагайки го предпазливо върху въжето, после другия, после премести ръцете си, движейки се странишком. След пет минути бяха от другата страна. Борабей и Върнън ги чакаха в тъмното и всички заедно потънаха в мрачната гора, подтичвайки, доколкото им позволяваха силите.

Водеше ги Борабей, тримата го следваха в колона по един. Пътят им блестеше, фосфоресцирайки по онзи странен начин, който Том бе видял преди: всички изгнили дънери и пънове бяха оконтурени от слаба зелена светлина и трептяха като призрачни видения в гората. Сега обаче това не му се видя красиво, а само заплашително.