Дъглас Престън - Тайният кодекс

Откакто бе застанала зад този дънер, не преставаше да мисли какво е да убиеш друг човек и дали тя би могла да го стори. Сега, минути след започването на акцията, вече знаеше, че би могла. Беше готова да го направи, за да спаси живота на Том. Рошавия Неудачник седеше в малка клетка, направена от преплетени лиани. Сали беше доволна от компанията му, въпреки, че животното беше изтормозено и недоволно от отсъствието на Том и от собственото си затворничество. Тя извади шепа орехи, даде няколко на маймунката, а останалите изяде.

Скоро щеше да се започне.

Точно в този момент се чу далечен вик откъм гората, последван от хор от бухане, крясъци и вой — звучеше така, сякаш войниците бяха не десет, а поне сто. Иззад тъмните дървета полетяха стрели, изстреляни високо, така че да падат долу върху войниците под остър ъгъл.

Тя бързо залепи очи към мерника, за да вижда по-добре какво става. Войниците се блъскаха панически, пълнеха гранатометите и заемаха позиция зад каменната стена. Те започнаха да стрелят в отговор, хаотични изстрели, насочени към гората на двеста ярда разстояние. Една граната полетя към дърветата, падна преждевременно и се разби с гръм и трясък. Последваха я други, които се взривяваха над върховете на дърветата и разцепваха клоните. Беше забележително некомпетентна проява на военна храброст.

С периферното си зрение улови отляво някакво движение. Четиримата Бродбент тичаха през откритата зона срещу моста. Имаха да преодолеят двеста ярда шубраци и паднали дървета, но действаха с добро темпо. Войниците изглеждаха изцяло заети с фалшивата атака. Сали продължи да наблюдава, готова да открие огън.

Един от войниците се изправи и се обърна да вземе още гранати. Сали се прицели в гърдите му, с пръст върху спусъка. Той изтича назад, опитвайки се да избегне дъжда от стрели, взе две гранати и се върна, без изобщо да се огледа.

Сали отпусна спусъка. Братята Бродбент бяха стигнали вече моста. Той беше дълъг шестстотин стъпки, добре проектиран, с четири въжета от усукани влакна — две отгоре и две отдолу, носещи тежестта. Вертикалните връзки между горната и долната редица въжета създаваше известна сигурност за повърхността на самия мост, направена от парчета бамбук, свързани по средата. Един след друг братята Бродбент увиснаха под него, пропълзявайки над бездната върху едно от долните въжета, като използваха свързващите въжета, за да се изтеглят. Моментът беше уцелен точно: беше паднала гъста мъгла и след петдесет ярда четиримата изчезнаха. Атаката продължи още десетина минути, с още крясъци, викове и дъжд от стрели, преди съвсем да стихне. Беше чудо! Бродбент бяха минали от другата страна. Налудничавият план бе успял!

Сега единственото, което трябваше да направят, бе да успеят се върнат обратно.

Паянтовият мост се простираше пред Том, люлееше се и тракаше под напора на вятъра, запокитвайки парчета бамбук и лиани в огромната пропаст, която зееше под него. Мъглата бе станала по-плътна и той виждаше едва на двайсет крачки пред себе си. Звукът от водопада отекваше отдолу като далечен рев на разярено животно и с всяка крачка мостът се разлюляваше още по-силно.

Борабей бе тръгнал пръв, Върнън — след него, после Филип. Том се движеше последен.

Те пълзяха странишком по долното въже, Том следваше братята си, движейки се толкова бързо, колкото сигурността позволяваше. Основното въже беше мокро и хлъзгаво от мъглата, усуканите влакна — влажни и изгнили, а много от вертикалните връзки се бяха скъсали и на местата им зееха дупки. При всеки порив отдолу мостът се разлюляваше и изтрополяваше и Том трябваше да спре и да се вкопчи здраво, докато това премине. Той се опита да не гледа напред, а да се съсредоточи на не повече от метър пред себе си. „Едно движение“, каза си той. „Още едно.“

Поредното напречно въже, явно по-изгнило от останалите, направо остана в ръката му и той залитна от ужас, преди да успее да сграбчи друго. Спря, за да даде на сърцето си да се успокои. Като напредваше предпазливо, той започна да проверява всяко въже, подръпвайки го, преди да му се довери. Хвърли поглед напред. Братята му се мержелееха като смътни сенки в призрачната мокра мъгла, обливани от местещата се светлина, хвърляна от силния прожектор зад тях.

По-нататък се измъкнаха на моста, който все по-силно се люлееше и тракаше, бамбукът скърцаше, а въжетата стенеха като живи. Тук, по средата, вятърът духаше много по-силно, възпирайки движението им напред. По едно време внезапният му порив накара моста да се разлюлее като от спазъм. Том не можеше да спре да мисли какво им бе разказал Дон Алфонсо — за бездънната пропаст, за телата, които падат, преобръщайки се отново и отново, цяла вечност, докато накрая се превърнат в прах. Той потръпна и се опита да не поглежда надолу, но докато местеше краката си, сякаш някой го накара да надзърне в зашеметяващото пространство, потопено в мъгла, което се губеше в бездънен мрак. Бяха почти до средата: вече се виждаше къде мостът достига най-ниската точка на кривата и започва да се издига нагоре, за да срещне отсрещната страна на пропастта.