Борис Акунин - Любовник на смъртта

Добре де, отиде си. Сенка остана. Поглеждаше към прозорците на Смъртта и това вече не му стигаше. Размишляваше как да стане, че Смъртта да надникне, да се покаже.

От няма работа извади от джоба си зелен гердан, който плячкоса тази сутрин, и го заразглежда.

С гердана как стана.

Върви си Сенка от „Сухаревка“ през „Сретенските переулки“…

Не, първо трябва да се каже защо е ходил до площад „Сухаревка“. И тук имаше с какво да се гордее.

Не отиде до „Сухаревка“ просто така, а по лична работа. Да си отмъсти на вуйчо Зот Ларионич. Защото сега живееше по законите на Хитровка, а тези закони не допускат да се прощава на лош човек. За всяка обида се полага разчистване на сметките, и най-добре с предплата, иначе не си мъжкар, а плужек.

Та Сенка отиде, а и Михейка Бухала му се лепна за компания. Ако не беше Михейка, надали щеше да се осмели за подобно нещо посред бял ден, щеше да го направи през нощта, ама сега нямаше как, трябваше да се натегне.

Обаче всичко мина бомба, това е важното.

Затаиха се на тавана на заложна къща „Мьобиус“ срещу вуйчовия му магазин. Михейка само зяпаше, а Сенка свърши всичко сам и собственоръчно.

Зареди оловно топче и се прицели с прашката — тряс! — право в средата на витрината. Зот Ларионич имаше цели три големи стъклени витрини с посребрени букви „Кинкалерия“. И много се гордееше с тях. Случваше се и по четири пъти дневно да праща Сенка да лъска тези проклети стъкла с мека кърпа, така че Скорик си имаше собствени сметки за уреждане с витрините.

Чул звънтежа и дрънченето, Зот Ларионич изскочи от магазина по престилка, в едната ръка държи кутия с шведски кокалени копчета, в другата макара конци (явно е обслужвал купувач). Върти глава, зинал като риба на сухо, и не може да разбере какво зло се е стоварило на витрината му.

В този миг Сенка — прас! — строши и втората витрина. Вуйчо му изтърва стоката, бухна се на колене и като тъпак взе да събира счупените стъкла. Смях!

А Скорик вече цели третата витрина. Така изтрещя, че му напълни душата. Да ти е сладко, драги Зот Ларионич, заради грижите и обичта към сирака.

С последното топче, най-тежкото, за наслада удари чичо си по темето. Онзи кръвопиец, както беше коленичил, направо се катурна. Лежи, пули се, но не издава вече нито звук — така се е смаял.

Михейка остана напълно очарован от Скориковата дързост: засвири с четири пръста, забуха като бухал — правеше го много сполучливо, оттам и прякорът му.

А когато се връщаха по „Ашчеулов переулок“ (Сенка важно мълчеше, Михейка не млъкваше да се възхищава), гледат — две каляски спрели пред някаква къща. Вкарват куфари с чуждестранни лепенки, някакви кутии, пакети. Явно са пристигнали новодомци и се настаняват.

Сенка усети, че сретенската победа не му стига.

— Да тафим? — кимна той към багажа. Всеки знае, че най-добре се краде по време на пожар и пренасяне.

Михейка също имаше желание да се прояви. И рече: ми да, бива.

Във входа пръв влезе един господин. Сенка не можа да го разгледа като хората — видя само широки рамене и побеляло слепоочие под цилиндъра. Но макар и прошарен, господинът — според звънливия му глас — не беше стар. Той викна с леко заекване от входа:

— Маса, в-виж да не счупят фара!

Слугата остана да командва разтоварването. Нещо като китаец или туркестанец — с други думи, нисък, кривокрак, с дръпнати очички. И докаран някак странно: с бомбе и шантунгов костюм с жилетка, но на краката вместо трандафори — бели чорапи и смешни дървени налъми като пейчици. С една дума — азиатец.

Носачите с кожени престилки с метални знаци (гарови — значи господарят е пристигнал с влак) внасяха в къщата разни работи: връзки книги, някакви колела с гуми и лъскави спици, лъскав бакърен фенер, тръбички с маркучи.

До китаеца — или какъвто ще да е — беше застанал брадат чичка, вероятно хазаинът на къщата, почтително наблюдаваше. Попита за колелата: за какво са му на господин Неймлес, да не е майстор на карета.

Азиатецът не отговори, само завъртя бузеста глава.

Един от кочияшите, който явно гледаше да си изкара бакшиша, подвикна на Сенка и Бухала: я варда оттук, гамени!

Нека си вика — мързи го да слезе от капрата.

Михейка попита шепнешком:

— Скорик, к’во ще краднем — куфар ли?

— Какъв куфар, тъпчо — кривна устни Сенка. — Виж го какво не изпуска от ръце.

А китаецът държеше чанта и малък вързоп — вероятно най-ценното, което не искаше да повери на друг.

Михейка пак шушне: как ще го вземем? Така се е вкопчил, няма да го изпусне.