Борис Акунин - Любовник на смъртта

Изведнъж Сенка видя, че очите й не са съвсем черни, а с тънки сини ивички по края, та се досети: зениците й са толкова големи — като на вуйчовия му любим котарак, когато за по-весело го замаят с валериан. И от този черен поглед той изтръпна.

— Ами, глупости! — рече. — Много си ми изтрябвала — и пусна крива усмивка.

Тя пак се засмя:

— Ама ти не само си луничав, а и щърбав. Като не съм ти изтрябвала, може пък парите ми да ти свършат работа, а? Прескочи до едно място, ще ти кажа къде. Не е далече, оттатък „Покровка“. Като се върнеш, ще ти дам рубла.

Скорик пак се ядоса:

— Изтрябвала ми е твоята рубла.

Беше се омагьосал, иначе щеше да й отговори нещо по-умно.

— Тогава какво искаш? Защо се навърташ наоколо? Ей Богу, влюбил си се. Я ме погледни — и с пръсти му вдигна брадичката.

Той я перна по ръката — не ме пипай.

— Баба ти се е влюбила. Друго искам от теб… — и като не знаеше какво да каже, внезапно изтърси като по Божие вдъхновение, сякаш само му изскочи от устата: — Искам да вляза в шайката на Княза. Помоли го. Тогава каквото щеш ще направя за теб.

Каза го и се зарадва колко добре се получи. Първо, нищо срамно — а какво е заповтаряла: „влюбил си се, влюбил си се“. Второ, вдигна си цената — не е някой загубен голтак, а сериозен човек. Пък и въобще: ами ако наистина го уреди в бандата на Княза? Проха ще се спука от завист!

Лицето й се вкамени, тя се извърна.

— Хич не ти трябва. Гледай го какво му хрумнало. Вълче! — и се прегърна през раменете, сякаш й захладня, а в стаята беше топло. Постоя така половин минута, пак се обърна към Сенка и каза умолително, дори го хвана за ръката:

— Прескочи, а? Ще ти дам три рубли, не една. Ако искаш, пет.

Но Скорик вече беше разбрал, че у него е силата, у него е властта, макар и да не знаеше защо. Явно имаше нещо много важно за нея на „Покровка“.

И отсече:

— Не, ако ще и двайсет и пет рубли да ми дадеш, не ща. Но помоли Княза или му напиши бележка да ме вземе, тогава мигом хвръквам.

Тя притисна слепоочията си, смръщи лице. Сенка за първи път виждаше навъсено женско лице да остане красиво.

— Да те вземат дяволите. Свърши ми работа, пък ще видим — и обясни какво да направи: — Бягай на „Лобковски переулок“, в странноприемница „Казан“. Там пред вратите седи един инвалид без крака. Пошепни му думата „йовс“. Да не забравиш, че ще си имаш неприятности. Влез в странноприемницата и нека те заведат при един човек, викат му Цайс. Тихо ще му кажеш, така че никой да не те чуе: „Смъртта чака, не издържа вече.“ Ще вземеш каквото ти даде и веднага да си тук. Запомни ли всичко? Я повтори.

— Да не съм папагал да повтарям.

Скорик си нахлузи каскета и изскочи навън.

Така препусна по булеварда, че задмина два конски впряга.

За щастие знаеше къде е странноприемница „Казан“, че иначе беше неоткриваема. Ни табела, ни нищо. Портите заключени, само малка вратичка е леко открехната, но пак не можеш ей тъй просто да влезеш — точно пред желязната решетка се е разположил безкрак инвалид, празните му крачоли подгънати. Затова пък в раменете е като гардероб, мутрата му червена, обрулена, от подвитите ръкави на моряшката му фланелка напират яки ръце с гъсти червеникави косми. Сакат-сакат, ама ако те цапардоса с дъската, с която оттласква количката си, ще те остави на място.

Сенка не отиде направо при безкракия, първо се поогледа.

Онзи не безделничеше, а продаваше свирки. Подвикваше лениво с дрезгав глас: насам, народе, свирки чародейки, само три копейки. Край сакатия се блъскаха деца, изпробваха стоката, духаха в гладките жълти пискуни. Някои купуваха.

Един маляк помоли за медната свирка, окачена на дебелия врат на инвалида: дядо, дай да опитам тази пищялка. Сакатият го перна по челото: това не е пищялка, ами боцманска свирка, тя не е за сополиви маляци като теб.

Сенка всичко разбра. Морякът ужким продава свирки, но иначе варди, разбира се. Как хитро са го измислили: ако стане напечено, той надува медната си свирка, тя сигур надалеч се чува, та това ще е знак за другите да дигат гълъбите. А вълшебната дума, която му каза Смъртта, означава „свой“, само че на обратно. В Москва апашите и крадците открай време така изопачаваха думите, та външни хора да не ги разбират: ту добавят някакви букви, ту разместват сричките, ту нещо друго.

Той отиде при вардача, наведе се току до ухото му и пошепна думата. Дядото го погледна изпод надвисналите вежди, мръдна сиво-рижавия си мустак, нищо не каза, но леко се отмести с количката.