Борис Акунин - Любовник на смъртта

Скорик влезе в празния двор и спря. Да не би тук да е свърталището на самия Княз с шайката му?

Подръпна си ризата, с ръкав си тръкна ботушите да лъснат. Свали каскета, пак го нахлупи. Пред вратата на сградата се прекръсти и си каза молитвата — специална молитва за изпълнение на желанията, на която отдавна го беше научил един добър човек: „Помилуй мя, Господи, според милостта Си, чуй молитвата на смирения, въздай ми не според заслуженото, а според желанието Ти.“

Събра смелост, натисна бравата — заключено. Тогава почука.

Не му отвориха веднага, при това вратата не зейна, а съвсем леко се открехна и нечие око проблесна в тъмното.

Сенка за всеки случай пак каза:

— Йовс.

Иззад вратата се чу глас:

— Какво искаш?

— Търся Цайса…

Вратата се отвори и Скорик видя младеж с копринена риза и украсено кожено коланче, с ботуши от шевро, от джоба на жилетката му провиснала сребърна верижка със сребърно черепче — веднага си личи, че е висша проба бандит. И погледът му особен като на всички бандити: бърз, остър, внимателен. Ух, че му завидя — младежът беше горе-долу на неговите години и дори по-нисък на ръст. Ама че късмет!

— Да вървим — рече оня. И тръгна напред, без да погледне повече Сенка.

По тъмния калидор стигнаха до стая, където двама пляскаха карти на гола маса. Пред всеки — куп книжни пари и златни империали. Точно когато Скорик и водачът му влязоха, единият от играчите хвърли картите и кресна:

— Мамиш, курвенско изчадие! Къде е дамата? — и бухна втория с пестник в челото.

Онзи полетя направо със стола. Сенка охна — уплаши се, че ще си сцепи главата. А падналият направи задно кълбо и като същински акробат скочи, метна се на масата и шибна един ритник в сурата на побойника. Ти, вика, мамиш! Дамата мина!

Сританият се капична, естествено. Жълтиците се търкулнаха по пода, звънтят, банкнотите хвърчат на всички страни — ужас.

Сенка се вцепени: ще се избият. А момчето с него се хили — весело му е.

Първият побойник си разтри скулата.

— Значи минала дамата, викаш. Добре, дай да си продължим играта.

И седнаха, все едно нищо, само си събраха разпилените карти.

Изведнъж Сенка се слиса. Чак ченето му увисна, замига. Изгледа ги — те като две капки вода, никаква разлика! И двамата чипоноси, жълтокоси, джукести, облечени еднакво. Що за чудеса!

— К’во ти става? — дръпна го за ръкава водачът му. — Да вървим.

И продължиха.

Пак калидор, пак стая. Там беше тихо, някой спеше на леглото. С мутрата към стената, само тлъстата му буза се вижда и щръкналото ухо. Едър здравеняк, легнал направо с ботушите и хърка.

Момчето продължи тихо, на пръсти. Скорик също, още по-тихо.

Но здравенякът, без да спира хъркането, внезапно измъкна изпод завивката ръка, а в нея блесна черна цев.

— Аз съм, Сланино, аз съм — бързо рече малкият апаш.

Ръката се вмъкна обратно, спящият така и не извърна лице към тях.

В третата стая Сенка свали каскета и се прекръсти — на стената имаше цял иконостас като в черква. И светци, и Богородица, и Пресветият кръст.

До стената отсреща, вдигнал на масата дълги крака с лъснати патъци, седеше човек с очила, с дълга права коса. В пръстите си въртеше малка остра ножка, не по-голяма от чаена лъжичка. Той самият беше облечен спретнато, по господарски, дори с вратовръзка. Скорик никога не беше виждал такива апаши.

Водачът побутна Сенка пред себе си и каза:

— Цайс, малкият те търси.

Скорик го изгледа. Дали да не му шибне един заради „малкият“? Но в този миг човекът, наречен Цайс, направи нещо такова, че Сенка ахна: мръдна ръка, ножчето прелетя като сребърна искра през цялата стая и се заби право в окото на Пречистата Дева.

Чак сега Сенка видя, че всички светци по иконите са с избодени очи, а по Спасителя на Кръста, точно където е прикован с пирони, стърчат същите такива ножки.

Цайса извади от ръкава си още едно ножче и го заби в окото на Младенеца, сгушен в ръцете на Мария. Чак тогава извърна глава към слисания Сенка.

— Какво желаете, младежо?

Скорик пристъпи към него, погледна момчето, изправено на вратата, и тихо, както му беше наредено, каза:

— Смъртта чака, не издържа вече.

Каза го — и се уплаши. Ами ако не разбере? Ако попита: „Какво чака?“ А Сенка не знае.

Но дългокосият не попита нищо подобно, а вместо това любезно и тихо помоли спътника му:

— Господин Цаца, бихте ли били така добър да скриете лика си зад вратата.

Скорик разбра, че по този начин заповяда на момчето да изчезне, но то не загря и остана да стърчи на вратата.