Борис Акунин - Любовник на смъртта

Княза направи жест към масата, всички освен Цайса си наляха — кой водка, кой коняк, и взеха да пият. Сенка също опита от кафявата гадост — отврат, по-кофти от скоросмъртница. Макар да беше гладен, не си взе шунка — трябваше още от първия ден да се представи добре: не е някой гладник, а момче на място и не е за изхвърляне. Държеше се скромно, деликатно, гледаше и слушаше, без да се меси в разговорите, само това оставаше. А и крадците не го поглеждаха, какво ги интересува някакъв си маляк. Само Цацата го стрелна на два пъти с очи. Единия път просто така, втория път му намигна. Сполай и за толкова.

А Княза взе да разправя на близнаците седмица и осмица за Смъртта.

— Вие — рече, — Шантав и Щурав, сте отскоро при нас, та изобщо не знаете каква жена е тя. За виждане сте я виждали, но то нищо не е. Ще ви разкажа как я спечелих, тогава ще разберете. Когато предишният й ухажор Яшка Костромской гризна дръвцето и тя стана свободна, започнах да й се слагам. Отдавна я бройках, ама Яшка докато беше жив, не смеех. Той беше на голяма почит в Опщността, а пък аз тогава бях никой. Нито имах колода, нито хубаво свърталище, нито можех да се похваля с убийства и големи дела. Разбира се, в Хитровка всеки ме знаеше, обаче с Яша Костромской къде ще се меря! Ама си викам: пръст ще ям, но тази принцеса ще стане моя. Тогава за първи път ограбих една взаимоспомагателна каса, цапнах с топуза пазача. Заговори се за мен, позамогнах се. Взех да й пращам подаръци: злата и порцелани разни, японски коприни. Тя ми ги връща обратно. Отида при нея — пъди ме, хич не ми проговаря.

Аз търпя, разбирам — още съм никой за Смъртта.

Добре де. Нападнах пощенския влак, този път пречуках двама. Прибрах четирийсет хилядарки.

Посред нощ й се явих с цигански хор. На копоите от Мясницкия участък дадох петстотин рубли да не ми се пречкат. Пред вратата й турих атлазена кутия, в нея — брилянтова брошка, ей такава голяма.

И какво? Циганите и циганките без глас останаха, протриха си подметките от танци, а тя не отваря вратата, през прозореца даже не погледна.

Бре, викам си, какво искаш ти? Нито пари, нито подаръци — ясно. Какво тогава?

Реших да опитам другояче. Знаех, че Смъртта обича децата. В Мариинския приют, дето е за хитровски сираци, праща пари, дрехи, всякакви сладкиши. Яшка конекрадецът веднъж й поднесе сто златни империала в кошница с теменужки и тя, шашавата, прибра цветята, а парите даде на сестрите в сиропиталището да направят баня.

Аха, викам си. Така или онака, ама ще стане моето.

Купих много шоколад, чист швейцарски, три топа холандски плат за ризи и американ за спално бельо. Лично ги закарах и ги връчих на майка Манефа. На ви, викам, за сираците от Княза.

На това място зурлестият десетак прекъсна разказа на Княза, обади се:

— Аха, голяма работа беше, помним.

Княза го смъмри.

— Ти — вика, — Сланино, не се меси. И какво? Отивам при Смъртта горд-наперен — да видя има ли някаква промяна към мен. И тогава тя ми отвори вратата, ама хич да не беше отваряла. Излиза, очите й хвърлят мълнии. Да не си ми се мярнал, вика. Да не си припарил наблизо, и разни други такива. Та ме напъди зарад всичките ми усилия… Много се засегнах тогава. Подкарах един запой — цяла седмица бях като в мъгла. И най-криво ми беше в пиянските спомени, щом се сетех как с личните си пари купих проклетия шоколад и опипвах платовете да ги видя качествени ли са.

— Е, платовете впрочем ги взе без пари — пак се обади Сланината.

А Княза:

— Не е там работата. Криво ми е за усърдието. Не, си викам, тая няма да я бъде. Не е редно. От къде на къде платове и шоколад за вас? През нощта се прехвърлих през оградата на сиропиталището, строших прозореца, изкъртих вратата на килера и се развилнях. Изтръсках целия шоколад на пода и го стъпках с крака. Нацепих американа. Изпочупих всичко вътре. Вдигнах шум, дотича пазачът. К’ви ги вършиш, крещи, гадино, защо съсипваш нещата на сирачетата! Мушнах го с ножа право в сърцето, та ме опръска целия… Излизам от килера в кръв, конци, лицето ми черно от шоколада като на арапин. Насреща ми самата майка Манефа със свещ. Та заклах и нея в бъркотевицата. Все едно, си викам, душата си вече погубих. Майната й на душата и вечния живот. Без Смъртта изобщо никакъв живот не ми е драг…

— Да — кимна Сланината. — После цяла Москва гръмна. Макар да беше пиян, не си оставил никакви следи и свидетели. След време разбраха, естествено, че си бил ти, но не можаха да докажат.

Княза се подсмихна.

— Важното е, че нашите всичко веднага разбраха и докладваха на Смъртта. Аз се прибрах от сиропиталището и два дни съм спал като труп. Като се събудих, ми дават бележка от нея. „Ела, ще бъдеш мой“ — точно така беше написала. Ето такава е Смъртта. Върви я разбери.