Борис Акунин - Любовник на смъртта

Тогава Цайса пусна ястреб от десния си ръкав, в смисъл ножче — и то кааато хрясна в касата точно до ухото на Цаца. Момчето излетя навън.

Очилатият внимателно погледна Скорик. Очите му зад стъклата бяха светли, студени, същински ледчета. Той извади от джоба си хартиено квадратче и го подаде. Пак така тихо, любезно:

— Вземете, младежо. Предайте, че ще намина днес към седем и нещо… Впрочем почакайте — обърна се към вратата и викна: — Ей, господин Шести, тук ли сте още?

Цацата отново се показа на вратата. Значи имал два прякора, не един?

Той подсмръкна и предпазливо попита:

— Да не ме замериш пак?

Цайса отговори неразбираемо:

— Разбирам, нежният Парни е старомоден в наши дни 2 2 А. С. Пушкин, „Евгений Онегин“, 3, XXIX. — Б.пр. . Кога ни е рандевуто, тоест схватката с Вампира?

Цаца-Шести обаче го разбра. Рекоха, че в шест-седем, каза.

— Благодаря — кимна чудноватият човек. И се обърна към Сенка: — Не, към седем няма да мога. Предайте й, че ще мина след осем и дори след девет.

Обърна му гръб и пак се загледа в иконостаса. Скорик разбра, че разговорът е приключен.

Върна се за по-напряко през хитровските дворове. Мислеше си: какви хора! Как Княза с такива орли няма да е пръв московски бандит. Какво ли не би дал, да е с тях в свърталището, свой сред свои.

След „Хитровски переулок“, където край площада дремеха надничарите, Сенка спря под една изсъхнала топола и отвори хартиеното пакетче. Беше му любопитно какво ли толкова скъпоценно има вътре, че Смъртта беше готова да му даде петарка.

Бял прашец като захарин. Близна го — сладни, но не е захарин, захаринът е много по-сладък.

Не забеляза кога се появи Ташка.

Сеня, вика, да не се друсаш?

Скорик чак сега загря. Разбира се, че е наркотик, ясно. Затова зениците на Смъртта са като черна нощ. Значи това било…

— Той не се ближе, а се шмърка през носа — обясни Ташка.

В този ранен час не беше докарана и изрисувана, а с торба в ръка — сигурно беше ходила до дюкяна.

— Недей, Сенка — рече. — Ще си разкапеш мозъка.

Но той все пак взе щипка от прашеца, пъхна го в едната си ноздра и шмръкна с всичка сила. Майчице! От очите му рукнаха сълзи, скъса се да киха и да се сополиви.

— Видя ли, тъпчо? — сбърчи нос Ташка. — Казвам ти, недей. Я по-добре кажи какво имам на главата си.

И си сочи косата. А в косата й втъкнати маргаритка и още две цветя, незнайни за Сенка.

— Какво-какво, селска ливада.

— Не е ливада, а са три послания. Майоранът означава „мразя мъжете“, маргаритката — „равнодушие“, а зюмбюлът — „сърдечно предразположение“. Вървя например с някой клиент, от когото ми се гади. Втъкна си майоран, показвам му презрението си, а той, дръвникът, не подозира. Или сега стоя с теб, в косите си нося зюмбюл, защото сме приятели — и тя наистина остави в косата си само зюмбюла, за да зарадва Сенка.

— Добре, равнодушието за какво ти е?

Очите й блеснаха, тя облиза напуканите си устни.

— Като се влюби в мен някой ухажор, ще ме почерпи бамбона, ще ми носи разни гердани. Аз няма да го пъдя, защото може и да ми хареса, но и гордостта си трябва да запазя. Ще си втъкна маргаритка, нека страда…

— Какъв ухажор? — изпуфтя Сенка и затъна прашеца по предишния начин. Пъхна си го в джоба, а там нещо издрънча — зеленият гердан, дето го сви от китаеца. Та се присети: — Искаш ли без никакво ухажорство да ти подаря гердан? — измъкна наниза и го размаха пред носа й.

Ташка светна.

— Ау — вика, — каква красота! И цветът ми е най-любимият, нарича се „смарайда“. Наистина ли ми го подаряваш?

— Взимай, не ми се свиди.

И й го даде, не е кой знае каква загуба — седемдесет копейки.

Ташка моментално си сложи гердана, целуна Сенка и се понесе към къщи да се види в огледалото. А Скорик се втурна към „Яузки“ булевард. Смъртта откога го чака!

Показа й отдалеч пакетчето и пак го прибра в джоба си.

Тя вика:

— Хайде сега! Дай го бързо!

Очите й насълзени и гласът й трепери.

А той:

— Да бе, как не. Какво ми обеща? Пиши на Княза бележка да ме вземе в шайката.

Смъртта се хвърли към него, искаше да вземе силом пакетчето, но къде ти — Сенка й избяга покрай масата. Поиграха си малко на гоненица, тя се примоли:

— Дай, не ме мъчи.

На Скорик му дожаля: колко е красива, а също е нещастна. Без прашеца е за никъде. Помисли си също: може Княза за такива важни неща да не слуша женски акъли — дори от най-обожаваната си любовница? Но не, браточките разправяха, че Княза нищичко не й отказвал — от най-дребните неща до най-големите.