Борис Акунин - Любовник на смъртта

Та разгледа и Княза. Не ще и дума — юначага и половина. Все пак първи московски бандит, не е шега работа. Лесно му е на генерал-губернатора Симеон Александрович: родил се е чичо на царя, та е станал и генерал, и губернатор, ама я стани най-пръв от всички московски бандити. Дето има една приказка, наистина: от пъдарин, та болярин. И момчетата с него са юнак до юнака — така викат всички. Имало и съвсем млади, малко по-големи от Сенка. Това се казва щастие — ей така, от кутре да станеш направо авер на Княза. И уважението им уважение, и каквито си искат момичета са техни, и парите им пари, и се обличат като принцове.

Самият прочут бандит, когато Сенка го видя, беше с червена копринена риза, атлазена жилетка в лимоненожълто, кадифен малинов сюртук, накривил назад гарсонетка от златиста слама; по ръцете му — златни пръстени със скъпоценни камъни, ботушите му — огледален хром. Красота! И в лицето хубавец. Рус перчем на път, дръзки изпъкнали сини очи, между червените му устни проблясва златен зъб, а брадичката му като каменна и с трапчинка в средата.

„Двамата са си лика-прилика, картинка“, помисли си Сенка и незнайно защо въздъхна.

Тоест не си въобразяваше нищо такова, заради което да въздиша. Не се впускаше в никакви глупави блянове, опазил Бог. И не се навираше в очите на Смъртта. Искаше просто пак да я погледа, добре да разгледа кое е толкова особено в нея, че като я види, всичките му вътрешности се свиват на топка. Затова търкаше кой ли ден подметки по булеварда. Като приключат кражбите с браточките, веднага идва на „Яузки“ булевард.

Огледал е вече най-подробно къщата отвън. Каква е отвътре, също знаеше. Шлосерът Пархом, дето й беше поправил умивалника, му разказа, че Княза е обзавел любовницата си по най-шикозен начин, дори прекарал водопроводни тръби. Ако Пархом не ментеше, Смъртта имала в една специална стая порцеланово корито, нарича се вана, и в нея от желязна тръбичка тече топла вода, защото отгоре е монтиран казан с газово загряване. Смъртта се миела в това корито едва ли не всеки Божи ден. Сенка си я представи как седи там розова-поруменяла, със сюнгер си мие рамото, и от тази фантазия той самият пламна като попарен.

Но и отвънка погледната, къщата не беше никак лоша. По-рано тук е било имение на някакъв генерал, ама изгоряло в пожар, та останало само това крило. Не много голямо, с четири прозореца към булеварда. Тук мястото беше особено, точно между хитровските коптори и богатия Серебряники. Откъм яузката страна къщите бяха по-високи, по-чисти, по-украсени, а отсам, откъм хитрованската, по-грозни. Като катърите за продан на Конския пазар: погледнеш откъм задницата — кон като кон, минеш отпред — чистокръвно магаре.

И къщата на Смъртта така — откъм булеварда стои красиво, важно, а откъм двора излизаше към гаден сокак на плюнка разстояние от румянцевския нощен приют. Явно Княза е предпочел така да настани своята принцеса — в случай, че там го чака клопка, да изскочи от задния вход и дори през прозореца, да изчезне в приюта, а оттам по разните подземни ходници и коридори и дяволът не може да го хване.

Но откъм булеварда, където между дърветата се разхождаше културната публика, не се виждаше нито мрачният сокак, нито пък Румянцевка. За хитрованци достъпът до ажурната оградка беше забранен — а е припарил някой, а са го прибрали копоите и да го няма. Тук, откъм хитрованската страна, Сенка се държеше скромно, почти се лепеше за стените. И макар да не е някоя отрепка, и да пазеше поведение, но мина Будочник, метна му един поглед и се спря.

— Какво си се лепнал тук — вика. — Ей, Скорик, да внимаваш.

Какъв човек! Вече го знае, та хем и с прякора, а Сенка е новак в Хитровка. С една дума — Будочник.

Ти, вика, тук да не джобиш, нямаш такава юрисдикция, пък и това вече не ти е Хитровка, а цивилен променад. Умната, непълнолетни Скорик, маймунско семе, ти си ми на специално наблюдение до първо неспазване на законността, а при уличаване и дори при подозрение ще получиш от мен реприманд по сурата, глоба във вид на дърпане на ушите и санкция с колана през ребрата.

— Нищо не правя, чичо Будочник — жално изкриви лице Сеня. — Тук само се топля на слънчице.

И си изкара удар по темето с чугунената лапа — чак нещо му изпука между ушите.

— Ще ти дам — изръмжа онзи — „Будочник“. Глей го па тоя. За теб съм Иван Федотич, ясно ли ти е?

Сенка, хрисимо:

— Ясно, чичко Иван Федотич.

И чак тогава стражарят спусна вежда. Така де, вика, маймуно сополива. И продължи нататък важен, бавен, голям, все едно влекач плава по река Москва.