Борис Акунин - Любовник на смъртта

Скорик се нанесе, порадва се на новите дрехи, подреди и закачи всичко в полирания гардероб, пък седна до прозореца да гледа площада и да размишлява като как да живее занапред.

Знайно е, че всеки завижда на чуждата орис, а от своята е недоволен. Та и Сенка цял живот бе мечтал за богатство, макар в сърцето си да знаеше, че никога никакво богатство не може да има. Обаче Господ всичко вижда, всяка молитва чува. Отделен въпрос е дали откликва. За тези неща Той си има свои основания, неведоми за смъртните човеци. Един сакат писар от ония, дето скиторят по света, разправяше веднъж в чайната: най-тежкото изпитание Господне идва, когато е изпълнил всичките ти желания. Да те видим сега, мечтателю, какви ще ги дъвчеш. Виж за какво си ламтял и за какво ще ламтиш сега, рабе Божий?

Същото стана със Сенка. Бог му рече: „Искаше земни съкровища, нали, Сенка? Ето ти съкровища. И какво сега?“

Без пари е гадно да се живее, няма две мнения, но и с богатство не е много сладко.

Добре, натъпка тумбака, само в сладкарницата изплюска осем пасти (сега шкембето ще му се пръсне), облече се, нае си красива стая, и после? Какви ще са по-нататъшните ви блянове, Семьон Трифонич?

Ала не тъна дълго във философска скръб, предизвикана, не ще и дума, тъкмо от въпросните пасти, защото от само себе си му се очертаха два бляна: земен и небесен.

Земният беше как от голямото богатство да направи още по-голямо. Щом се казваш Скорик, не спи, размърдай си мозъка.

Дума да няма: ако измъкне всички сребърни върлини от подземието, ще може да ги продаде само на тегло. Къде ще се намерят толкова нумизмати, та да стигнат за всички пръти?

Добре, да видим колко ще дойдат горе-долу, ако се брои на тегло. Колко са прътите там… Дявол знае. Поне към петстотин парчета. Всяко е по пет фунта сребро, нали така. Това значи две и половина хиляди фунта. Ашот Ашотич каза, че золотник сребро върви сега по 24 копейки. Фунтът е 96 золотника. Две и половина хиляди умножени по 96 золотника и още по 24 копейки прави…

Изпъшка и седна да умножава на хартия в колонка, както ги бяха учили в Търговското училище. Ама скоро бе прекъснал учението си, а и всичко беше забравил — та не стигна доникъде.

Опита по-лесен начин. Самшитов каза, че прътът носи чиста печалба 115 рубли. За петстотин пръта… петдесет хиляди ли излиза? Или петстотин?

Чакай, чакай, сети се Скорик. Ашот Ашотич му плати по четиристотин за прът, и то не в свой ущърб, предполага се. На нумизматите може и по хиляда да ги препродава.

Щом тези почернели пръти са толкова скъпи, най-добре е сам да ги продава, без Самшитов. Не е лесно, разбира се. Първо трябва да научи и разбере много неща. На първо място — истинската цена. И да обслужи всички московски клиенти. После питерските. След това може и до чужбинските да стигне. Трябва да пипа кротко и един по един да ги коска на тия тъпаци, дето са навити да ги купят над цената за сребърна тежина. А после, когато им се наситят, останалите върлини ще ги продаде за претопяване.

От тези търговски мисли цял се изпоти. Какъв мозък трябва да има човек за такива далавери! За първи път съжали, че не беше се доизучил. Дори бъдещата си печалба не знае да пресметне.

Значи какво?

Правилно. Трябва да навакса. Да зареже простотиите, да се научи на културни приказки, на аритметики и краснопис, също е добре поне малко от малко да плямпа на чужд език за в случай, че се наложи да продава из Европа.

От всички тези мисли дъхът му секна.

Хем още беше само земното мечтание, не основното. От второто, небесното, направо свят му се зави.

Тоест то, като се замисли човек, пак си беше земно, може би дори по-земно от първото, но му пареше не в главата, дето е мозъкът, а в сърцето, където е душата. А също и в корема и други телесни части.

По-рано наистина беше огризка, палаш и не ставаше за Смъртта, но сега, да не чуе дяволът, може да стане пръв московски богаташ. И тогава, мечтаеше си Скорик, ще хвърли в краката й всички тези безброй хилядарки, ще я спаси от Княза и Вампира, ще я излекува от кокаина и ще я откара някъде далече — в Твер (казват, че бил хубав град) или другаде. А може и направо в Париж.

Нищо че е по-голяма. И на него скоро вместо пух по бузите ще му поникнат брада и мустаци и ще стане мъж. Може също като Ераст Петрович да си направи слепоочията като побелели — доста е шик.

Само че, когато се венчават, няма да карат по крайбрежната улица. За всеки случай.

И ето вече си представяше сватбата и гуляя в ресторант „Ермитаж“, но си даваше сметка, че не е само до пари. Смъртта е имала вече кавалери — любовници с много хилядарки, няма да се трогне. Нито от подаръци. Трябва първо от сив врабец да стане бял сокол бързокрил, после вече да закръжи край такава лебедица.