Борис Акунин - Любовник на смъртта

И пак се връщаше към възпитанието и културното поведение, без които не може да стане никакъв сокол, колкото и да е богат.

На площада — видя през прозореца — имаше книжарница. Отиде дотам и си купи умна книжка със заглавие „Животът в обществото, у дома и в двореца“: как да се държи в прилично общество, та да не го разкарат най-безславно.

Взе да чете и стана вир-вода. Майчице мила, какви ли чудесии нямаше там! Как на кого да се покланя, как да целува ръка на женските, тоест на дамите, как да казва комплименти, кога какво се облича, как се влиза в стая, как се излиза. Това цял живот да го учи, пак няма да го запомни!

„Неприлични са визити преди два часа и след пет-шест — мърдаше устни и рошеше френската си прическа Сенка. — Преди два рискувате да заварите домакините отдадени на домашни занимания или неглиже, а по-късно ще сте като натрапник за трапезата.“

Или също: „Ако пристигне с визита и не завари домакините в къщи, възпитаният човек оставя визитна картичка със загънат ляв ъгъл нагоре; при визита по случай смърт или друго скръбно събитие десният ъгъл на визитната картичка се загъва надолу и леко се къса сгъвката.“

Майка му мечка!

Но най-страховито беше за облеклото. Бедният си е много добре: една риза, едни гащи и за нищо не мисли. Но за богатия е ужас. Кога се облича сако, кога редингот, кога фрак, кога се свалят ръкавиците и кога не; кое трябва да е карирано, кое раирано, кое може да е на цветя. При това не всичките им цветове — на културните хора — си подхождат помежду си!

Най-трудно му се видя за шапките — дори взе да си записва.

Значи така. В учреждение, в магазин, в хотел сваляш шапка само ако домакинът и служителят също са без шапки (ех, да го знаеше тогава в „Болшая московская“). На тръгване от гости шапката се слага не на прага, а след прага. В омнибуса и каляската изобщо не сваляш шапка — дори в присъствието на дами. При посещение си държиш шапката в ръка, ако си с фрак, цилиндърът трябва да е не обикновен, а с пружинка. Когато седнеш, можеш да си сложиш шапката на стол; ако няма свободен стол, на пода, но опазил Господ, само не и на масата.

На това място му дожаля за шапката — нали на пода ще се изцапа. Погледна гарсонетката си насред масата (дванайсет рубли и половина). Да бе, на пода! Как не!

Уморен да се учи на светски обноски, пак заразглежда покупките. Сюртук от камилски камелот (деветнайсет и деветдесет), две жилетки от бяло и сиво пике (общо десет рубли), панталон райе в черно-сиво (петнайсет), панталон със завързалки под петата (девет и деветдесет), обувки с копчета (дванайсет), други — лачени (цели двайсет и пет даде за тях, ама са красота). Също и огледалце със сребърна дръжка, помада в позлатена кутийка за намазване на перчема, за да не провисва. Най-дълго се любува на седефеното ножче. Седем остриета, шило, дори клечка за зъби и нокточистачка!

Като се нарадва, продължи с полезната книга.

За вечеря излезе както е по етикет — със сюртук, защото „обикновен жакет за трапезата е позволен само в тесен семеен кръг“.

В трапезарията учтиво кимна, каза на френски „бон соар“, шапката си — щом трябва — остави на пода, но все пак постла под нея специално взета от стаята салфетка.

На вечеря при вдовицата Борисенко се събираха десетина души. Те зяпнаха като невидели благовъзпитания човек, някои поздравиха, други само кимнаха. Нямаше нито един със сюртук, а къдравият дебелак, който вечеряше до Сенка, беше просто по риза и тиранти. Той се оказа студент от Земеустройствения институт, името му беше Жорж и живееше на таванския етаж, където стаите бяха по дванайсет рубли.

Хазайката представи Сенка като мосю Скориков, московски търговец ангросист, макар че той при наемането на стаята й се представи просто като търговец. Но „ангросист“ наистина звучеше много по-добре.

Та въпросният Жорж веднага му се лепна: как така, един вид, на такава крехка възраст се занимавате с търговия, и с каква точно търговия, и заразпитва за родителите му. Когато донесоха сладкиш (нарича се „десерт“), студентът шепнешком го помоли за три рубли назаем.

Скорик, естествено, не му даде току-тъй три рубли и на въпросите му отговори неопределено, но май непрокопсаникът Жорж можеше да му е от полза.

Само с четене не се научава много. Трябва му учител.

Той отведе Жорж настрани и взе да го лъже: търговски син е, работил в дюкяна на татко си, не останало време да учи. Сега тейко му се споминал, завещал му цялото си богатство, а какво е видял Семьон Скориков в живота освен тезгяха? Ако се намери добър човек да го научи на ум и разум, на културност, френски език и разни други работи, за такова обучение може да плати добри пари.