Борис Акунин - Любовник на смъртта

А Михейка примига виновно и помоли:

— Не се сърди, че те издадох на оня китаец. Сгреших, много се уплаших, като взе да бие всички наред. Нали ги знаеш китайците какви са.

— Де ли стрина е сгрешила, та е таралеж родила — подигра му се Сенка, но беззлобно. — Заслужаваш си мариза, ама нямам време, че работа ме чака.

А Проха ехидно му подмята:

— Каква работа бе, Скорик? Там, дето поработи, вече те няма.

Значи знаят вече, че е избягал от Княза.

— Обещах на арменчето да му туря желязна решетка на прозорците. Та нося железата.

— В бижутерския магазин? — присви очи Проха. — Я глей. Ма ти си още по-хитър, отколкото те мислех. С кого си сега, с китаеца ли? Решили сте да се окозите от арменеца, а? Хитро!

— Аз съм си сам — отсече Сенка.

Проха не му повярва. Дръпна го встрани, сложи ръка на рамото му:

— Като не искаш, не казвай. Ама да знаеш, Княза те търси. Заканва се да ти види сметката. — Пошепна му и побягна, свирна насмешливо: — Доскив, апаш — и се юрна с момчетата надолу по пресечката.

Сенка разбра какво толкова го беше развеселило, когато видя, че му е изчезнал часовникът на Цацата, прикрепен за колана на панталона. Затова ли така го запрегръща подлецът му с подлец!

Но не се развълнува кой знае колко за часовника. Майната му на часовника, има-няма двайсет и пет рубли да струва, а че Княза наляво и надясно заплашва да го убие, това го потисна. Ще трябва вече да внимава в Хитровка. Да си отваря очите на четири.

Когато влизаше в магазина, посрещнат от папагалското приветствие, беше мрачен. Не си мислеше за парите, а за ножа на Княза.

Тропна железата на тезгяха:

— Донесох четири — няма повече.

А когато след пет минути пак беше на „Маросейка“, изобщо забрави за Княза.

В пазвата, току до сърцето, носеше луди пари — четири петруши, банкноти по пет стотака, каквито досега изобщо не беше виждал.

Опипваше ги, хрускави и през ризата, и се мъчеше да си представи какво ли е да живееш много богато?

Излезе, че било трудно.

На Лубянския площад, където кочияшите водят конете на водопой до фонтана, на Сенка също му се допи — квас, сок или оранжада. И му престърга под лъжичката. Откога не беше ял? От вчера сутринта не беше куснал нищо. Да не е някой отшелник!

Така започнаха трудностите.

Обикновен човек разполага с всякакви пари: и рубли, и копейки. А богаташът Сенка имаше само банкноти по пет стотака. Това значи нито в гостилница да влезе, нито файтон да вземе. Кой ще му развали толкоз пари? И то като си шик по хитровски: с препасана блуза, нагънати ботуши, накривен апашки каскет.

Ех, трябваше да вземе от бижутера поне единия петруша по-надребно, че така ще умре от глад, както царят от приказката, дето им разказваха навремето в училище: каквото и да докоснел, всичко ставало на злато, та горкият с цялото си богатство не можел ни да хапне, ни да пийне.

Скорик се върна на „Маросейка“. Понечи да отвори вратата — заключено. Само папагалът Левончик кибичи зад стъклото, пули се и вика нещо, отвън не се разбира.

Ясно: Ашот Ашотич е пуснал кепенците и се е втурнал по своите, как бяха, лекционери-нумизмати, да върти истинската търговия — да продава сребърните пръти.

При Ташка ли да иде? Да си вземе част от подарените пари?

Първо, че сигурно вече кръстосва улицата. Второ, че е резил. Подари й гердана — после си го взе. Даде й пари — и пак да си ги иска. Не, някак сам трябва да се оправя.

Да чопне от пазара, докато не са затворили?

По-рано, дори днес сутринта, Сенка като едното нищо щеше да свие нещо за плюскане от Ящните сергии, окото му нямаше да мигне. Но можеш да крадеш, когато нищо не губиш и душата ти гори. Ако ти е притеснено — не ти мърда да те гепят. А как да не ти е притеснено, щом в пазвата ти шумолят парички?

Направо му идеше да вие от глад. Каква е тази гавра? Да имаш две хиляди, а да не можеш да си купиш дори геврече за копейка!

Сенка така се обиди на житейското коварство, че тропна с крак, метна си каскета на земята и сълзите му потекоха, хем не ред сълзи, ред сополи, както има една приказка, а направо по два реда.

Стои до уличната лампа и реве като последен тъпак.

Изведнъж — детски глас:

— Глаша, Глаша, виж какво голямо момче, пък плаче.

Откъм пазара идваше малко момченце с моряшка блузка. Водеше го румена жена, бавачка или кой знае каква, с кошница в ръка. Явно беше тръгнала на пазар, а господарското дете й се е лепнало да върви с нея.