Борис Акунин - Любовник на смъртта

— Добррре дошли!

Сенка за всеки случай си свали каскета и също поздрави:

— Добре заварил.

Макар и птица, явно е учен папагал.

— Ашотик джан 7 7 Джан — душа (тюрк.) — Б.пр. , вратата пак не е заключена! — чу се откъм дъното на магазина странен женски глас с извивки. — Граби, народе!

Зашляпаха крака и иззад пердето надникна дребно човече с мургаво лице, голям крив нос, на челото му прикрепено стъклено кръгче с меден обков. Плахо попита:

— Сам ли сте?

Видя, че е сам, втурна се към вратата, залости я незнайно защо и чак тогава се обърна към Скорик.

— Какво ще обичате?

Да, такава огризка няма как да разпъне пръта, покруси се Сенка. Човекът е златар. Но може да има чирак?

— Искам нещо да ви продам — каза Сенка и бръкна в джоба си.

Хич не беше лесно с вързани ръце.

Папагалът взе да повтаря:

— Прродам! Прродам! Прродам!

Кривоносият му вика:

— Тихо, тихо, Левончик. — Огледа Сенка от краката до главата и му рече: — Извинете, младежо, но не купувам крадено. За тази цел си има други специалисти.

— Добре че ми каза. Ето, колко даваш? — и шляпна монетата на тезгяха.

Бижутерът хвърли поглед към китките му, обаче нищо не каза. И погледна сребърната монета без голям интерес.

— Хм, ефимок.

— Кой? — не разбра Сенка.

— Ефимок, йоахимсталер. Не е рядка монета. Вървят по две тежини. Тоест по тежината на среброто, умножена по две. Вашият ефимок е добре запазен — взе монетата и я сложи на везната. — Може да се каже дори — идеално. Пълноценен талер, шест и половина золотника 8 8 Золотник — 4.26 грама. — Б.пр. . Золотник сребро сега е двайсет и четири копейки. Значи… ммм… три и дванайсет. Минус моя комисион двайсет процента. Остават две рубли и петдесет копейки. Надали някой ще ви даде повече.

Две рубли и половина — чудесно. Сенка пак се изгъна целият и бръкна в джоба си за люспите, изсипа ги на тезгяха.

— А това какво е?

Имаше точно двайсет такива люспи, още през нощта ги беше преброил. Жалка работа, разбира се, но ако се добавят към двете рубли и половина, ще станат две и седемдесет.

Към люспите златарят се отнесе с повече уважение, отколкото към ефимока. Свали стъклото от челото си върху окото и ги заразглежда една след друга.

— Сребърни копейки? Охо, „ЯД“. И чудесно запазени. Е, за тези мога да дам по три рубли на парче.

— По колко, по колко? — ахна Сенка.

— Разберете ме, младежо — каза бижутерът и погледна Сенка през стъклото със страховито черно око. — Копейките отпреди бунта, естествено, не са талери и вървят по друга цена, но наскоро в Замоскворечие откриха поредното имане от онези времена — три хиляди сребърни копейки, включително яузки, така че цената им доста падна. Добре, по три и петдесет става ли? Не мога повече.

— И колко се получава? — попита Скорик, който не можеше да повярва на късмета си.

— Общо? — Самшитов пресметна на сметалото и показа: — Ето, заедно с ефимока седемдесет и две рубли и петдесет копейки.

На Сенка му падна гласът:

— Добре, давай.

Папагалът се сепна:

— Давай! Давай! Давай!

Бижутерът смете монетките някъде под тезгяха, дрънна с ключа на касата. Зашумоляха банкноти — наслада. Леле, колко пари!

От дъното на магазина пак се чу женският глас:

— Ашотик джан, ще пиеш ли чай?

— Сега, душичке — обърна се бижутерът. — Само да приключа с клиента.

Иззад пердето се появи жена с поднос. На подноса — чаша чай със сребърна подставка, чинийка със сладки — красота. Лелката беше мощна, дебела, много по-едра от скакалеца, мустаката и с ръце като топузи.

Ето каква била работата. С такава жена никакъв чирак не му е нужен.

— И още нещо… — поизкашля се Скорик и кимна към пръта на ръцете си. — Ако може, да го махнете… Момчетата на шега…

Жената погледна окованите му ръце и без да каже нито дума, се прибра зад пердето.

А бижутерът хвана пръта с малките си лапички и не щеш ли — Сенка направо се гръмна — отвори желязната халка. Не изцяло, но поне колкото да си извади ръцете. Браво, Ашотик!

Докато Скорик с освободените ръце прибираше по джобовете си банкнотите и монетите, Самшитов не отлепи око от пръта. Капна от някакво шишенце, тръкна. Обърна го откъм края, нагласи стъкълцето — и току си бърше плешивата глава с кърпа.

— Откъде го имате? — пита, а гласът му трепери.

Как пък не съм ти казал! Не подхвана „оттам, откъдето си видиш дупето“, защото златарят беше добър човек и му помогна.

Та отвърна любезно:

— От едно място.