Борис Акунин - Любовник на смъртта

Сресаната му на път коса лъщеше — ще те заслепи. Снажен мъж, представителен, но невероятна гад — цяла Хитровка го знаеше.

— И гледайте някак репортерите да ги… такова… да ги обуздавате. Без живописни подробности. И без това ще се вдигне такъв шум… — чиновникът безпомощно махна с ръка.

— Не ще и дума. Не се безпокойте, Християн Карлович — Солнцев си обърса челото с белоснежна кърпа и пак си наложи фуражката.

Кабриолетът потегли.

— Будников! — повика приставът. — Ерошенко! Къде сте?

От тъмната яма се качиха още двама: Будочник и стопанинът на нощния приют, прочутият Афанасий Лукич Ерошенко. Голям човек, златна глава. Самият той хитрованец, започнал като кръчмарски слуга, после стигнал до кръчмар, естествено — продавал и крадена плячка, а сега е почетен гражданин с кръстове и медали, при генерал-губернатора ходи на Великден. Има три такива нощни приюта, продава и пиене, има и складове. С една дума — мильонер.

— Скоро ще дотичат вестникарите — подсмихна им се полковникът. — Всичко да им разкажете, навсякъде да ги пуснете, да им покажете местопрестъплението. И да не сте посмели да миете кръвта. Но на въпроси за хода на следствието няма да отговаряте, ще пращате репортерите при мен.

Скорик гледаше пристава и се дивеше. Ах, че гнида смрадлива, безсрамна твар. Какво обеща на очилатия, а сега какво. И не го е срам от хората, дето са до него. Макар че надали ги мисли за хора де.

В Хитровка не уважаваха пристава. Не си държи на думата, действа катилската, безмерно е алчен. Предишните също бяха нумизмати, но Инокентий Романич ги надмина всичките. Взимаш от публичните домове рушвет, добре, твое право, но досега не беше се случвало приставът лично да се възползва от мадмоазелките. Избираше, естествено, измежду най-скъпите, десетрублевите, а да им плати или да им направи подарък — никога. Напротив, дори черпеше и копоите си. За всяка шафрантия беше ужас да я откарат в Трети мясницки за „отговяване“. Арестуват я без причина, приберат я в дранголника и я чукат всички наред. „Старците“ ходиха при Будочник да го молят, ако може, да наръгат полковника или да му пуснат камък отгоре, не смъртоносно, разбира се, а само колкото да му дойде умът в главата. Будочник не позволи. Потърпете, рече. Негово високоблагородие отскоро е тук и няма много да се задържи, прави кариера, ще продължи напред.

Какво да се прави — търпяха.

Солнцев каза на Ерошенко:

— Глобявам ви, Афанасий Лукич. Дължите ми хилядарка за неуредици в заведението ви. Имаме договорка с вас.

Ерошенко само се поклони.

— И теб те глобявам, Будников. Не ти се бъркам в работата, но за Хитровка си отговорен пред мен. Не ми ли намериш убиеца за три дни — двеста рубли глоба.

Будочник също не възрази, само мръдна прошарен мустак.

Пристигна каляската на полковника. Той се качи и размаха пръст към всички: „У, сган!“ — и си замина. Само колкото за фасон, иначе можеше и пеша да стигне, участъкът беше на един хвърлей място.

— Нямайте грижа, Иван Федотич — каза Ерошенко. — Поемам глобата ви. Ще я платя.

— Ще ти дам аз едно плащане — озъби му се Будочник. — С две катки няма да ми се измъкнеш. За колко неща съм си затварял очите, пунгаш нещастен!

Такъв е Будочник. Ако ще Ерошенко цял да се окичи с кръстове, ако ще целогодишно да празнува Великден с княза губернатор, за Будочник той си остава Афонка пунгашът, долен крадец.

Слезе в подземието много по-скоростно, отколкото първия път. В „Каторга“ си заложи каскета и взе срещу него газена лампа, за да си освети пътя, така че бързо стигна до помещението. За няма и десет минути по часовник.

Първо реши да преброи сребърните пръти. Имаше бол. Преброи до едната стена стотина, а не беше стигнал и половината. Цял се препоти.

Намери и стара подметка от ботуш, гьонена, изгризана от плъховете. Взе да разчиства камънаците и тухлите пред порутената врата, искаше да види какво има там. Но заряза — омръзна му.

Така се умори, че взе четири пръта вместо пет. Стига му толкова на Самшитов, пък са и тежки за носене, по две кила парчето.

На връщане точно при бижутерския магазин, вече беше посегнал да отвори вратата, отзад му свирнаха — по особен хитровски начин, после забуха бухал — бух-бух!

Обърна се — на ъгъла на „Петроверига“ се събрали момчетата: Проха, Михейка Бухала и Данка Кривогледия. Язък!

Няма как, отиде при тях.

Проха каза:

— А па викаха, че са те опандизили.

Кривогледия рече:

— За к’во ги мъкнеш тия железа?