Борис Акунин - Любовник на смъртта

Прекоси до единия ъгъл, после до другия — да погледне дали има някаква заплаха.

Наоколо пусто, тихо.

— Чичо Боцман, къде се бавят?

Боцмана съжали шестака.

— Хайде — вика. — Какво да киснеш тук, млад-здрав. Тичай да видиш как се граби плячка. Погледни и бягай обратно да ми разкажеш как се убиват калмици.

Сенка се учуди:

— А не може ли просто да му вземат парите? Задължително ли е да го убият?

— Зависи колко са — обясни Боцмана. — Ако не са много, няколко стотака, може и да не го убиваш, копоите няма много-много да разследват. Но ако са хилядарки, по-добре е да го премахнеш. Търговецът срещу парите си ще обещае на куките голяма награда, та да преровят земята. Бягай, Скорик, спокойно. Аз тук и сам ще се оправя. Ех, досега да съм там, ако имах крака.

Сенка не чака втора покана. Така се забърза, че дори не мина през портите, а направо прескочи оградата.

Влезе във вестибюла, гледа: на тезгяха лежи човек с дълга риза и охка от страх. Закрил е главата си с ръце, раменете му се тресат. До него се прозява Сланината с цигулка в ръка (така се нарича леворверта по апашки: цигулка, барабан или гайда).

Онзи на тезгяха помоли жално:

— Не ме убивайте, господа бандити. Не съм ви видял, веднага зажумях. А? Бъдете така снизходителни, не ми отнемайте живота. Аз съм семеен човек, православен. А?

А Сланината с половин уста:

— Не бой се. Ако си кротък, ще те пожалим — а на Сенка рече: — Интересно ли ти е? Иди гледай. Нещо много се забавиха.

После мина по дълъг коридор. От двете страни врати. В предния край стоеше Шантавия, в задния Щуравия (или обратно — Сенка още не различаваше много-много братята). Също с цигулки.

— Идвам да погледам — каза Скорик. — С едно оче.

— Гледай — светна с белозъба усмивка Шантавия (или Щуравия).

В този момент една от вратите взе да се отваря. Той я ритна с крак и ревна:

— Само на врата ша ми станеш!

Иззад вратата някой заврънка:

— Кой фюлиганства там? Имам нужда да ида до клузета.

Шантавия изцвили:

— Карай в гащите. Ако дигаш шум — ша та пушна през вратата.

— Мили Боже! — ахна гласът оттатък. — Да не е нападение. Няма нищо, момчета, трая си — и ключът щракна.

Шантавия пак се захили (май все пак беше Щуравия — той вечно е ухилен до ушите). Показа на Сенка с леворверта открехнатата врата насред коридора — там е.

Скорик отиде, надзърна.

Видя двама мургави, теснооки, вързани за столове. Единият беше съвсем стар, на около петдесет, с козя брадичка, хубав кариран панталон, с копринена жилетка и златен ланец на джобчето. Сигурно джамбазинът. Другият — млад, без брада и мустаци, с басмена непрепасана блуза — явно служителят.

Княза се разхождаше между вързаните, размахваше топуза.

Сенка отвори още малко вратата — къде е Цайса?

Онзи се занимаваше с нещо чудновато: с ножа. Изваден от бастуна (нарича се шпага), цепеше пухената завивка на леглото. Хвърчаха пера и перушини.

— Изчерпа ми се фантазията — каза Цайса. — Къде ли са скрили кесията тези приятели на степите?

Княза кихна — сигурно му беше влязла перушинка в носа.

— Стига, Цайс, не се поти — спря се пред служителя и го хвана с лявата ръка за косата. — Сами ще си кажат. К’во ще речеш, жълтур, ще дробиш ли? Или ще гризнеш желязната ябълка? — и размаха топуза пред мутрата на служителя (но тя не беше жълта, а бяла-побеляла, сякаш посипана с креда).

А Цайса, напротив, спря да размахва желязото, сипна си бял прах на нокътя (кока, сети се Сенка) и отметна глава. Скорик се смръщи — сега ще се разкиха още повече от Княза, но Цайса само зажумя, а когато пак отвори очи, те бяха мокри и лъскави.

Калмикът служител облиза устни, също побелели, и каза:

— Не знам… Бадмай Кектеевич не ми споделя.

— Тъй-тъй — кимна Княза. Пусна косата на служителя и се обърна към търговеца: — Какво, козя брада? На парчета ли да те кълцам, или ще си кажеш?

Джамбазинът явно беше врял и кипял човек. Каза спокойно, гласът му не трепереше:

— Не съм луд да държа у себе си толкоз пари. Днес ходих в управлението на пазара и ги прибрах в сейф. Вземете каквото имам и си вървете. Златен часовник. И пари в портфейла. Толкова.

Княза се озърна към Цайса. Онзи се усмихваше на нещо. Потвърди:

— Вярно е. На Конския пазар има сейф, там джамбазите си пазят парите да не им ги откраднат или да не си ги пропият те самите.

Сенка забеляза как търговецът и служителят се спогледаха и Бадмай посочи нещо с очи. Охо! Столът на служителя така беше натиснал с единия крак дюшемето, че дъската леко стърчеше. Служителят малко се помести и дъската си стъпи на мястото.