Борис Акунин - Любовник на смъртта

— Не е Княза, а Цайса — обясни той. — Цайса закла калмиците… Нали ти казах…

— От Цайса какво може да се очаква, той не е човек, а звяр. Но Княза в началото беше човек, аз помня. Дори исках да го…

Сенка така и не разбра какво е искала, защото в същия миг на вратата се почука по някакъв особен начин: чук-чук, чук-чук-чук и още два пъти чук-чук.

Смъртта подскочи:

— Ей го! За вълка говорим. Я ставай бързо. Ако те види, ще те убие. Хич няма да го спре, че си маляк. Страшно е ревнив.

Скорик направо се издуха от дивана, дори не се обиди за „маляк“.

Попита притеснено:

— Къде? През прозореца ли?

— Не, трудно се отваря.

Той се втурна към една от двете врати, които белееха една до друга.

Смъртта вика:

— В банята — не. Княза е чистофайник, винаги първо влиза в банята да си мие ръцете. Давай натам — и му сочи другата врата.

Сенка хич не се подвоуми — и в напалена печка би скочил, само и само да не се мярка пред очите на Княза. А онзи пак чука, по-силно.

Влетя в някакво стайче като килер или дори долап, само че бяло, с кахлени плочки. До стената на пода имаше голяма порцеланова саксия, също бяла.

— Какво е това? — попита Сенка.

Тя се смее:

— Ватерклозет. Нужник с канализация.

— Ами ако му се доходи по нужда?

Стана й още по-смешно:

— По-скоро ще пукне, но няма пред дама да влезе в нужник. Той е Княз!

Хлопна вратата и отиде да отвори. Сенка я чу как викна:

— Идвам, идвам! Какво си се разтропал!

После чу гласа на Княза:

— Защо си се залостила? Нали не залостваш?

— Откраднали са ми кърпа от антрето, някой е влизал през нощта.

Княза вече беше в стаята.

— Сигурно е някой пришълец, чужд. Хитровските няма да посмеят. Нищо, само да кажа — и ще ти върнат кърпата, ще открият крадеца — и жална му майка.

— Хайде сега, за една кърпа. Беше стара, щях да я хвърлям.

После разговорът позаглъхна, нещо изшумоля, млясна.

И тя каза:

— Ами здравей, здравей.

Значи се прегръщат, досети се Сенка.

Княза рече:

— Отивам да си измия ръцете и лицето. Цял съм в прахуляк.

Съвсем близо зад стената зашуртя вода и дълго се ля.

Скорик междувременно се поогледа в шкафа нужник.

Над саксията стърчеше тръба, горе имаше чугунено сандъче и от него висеше верига с топка в края — не беше ясно с каква цел и предназначение. Но на Скорик сега не му беше до любознателност. Само да се измъкне жив оттук.

И видя горе прозорче — малко, но можеше да се промуши. Ако стъпи върху саксията и се хване за веригата, а после за сандъчето, като нищо ще го стигне.

Без много да му мисли, се качи на саксията (само да не я строши!) и се хвана за веригата.

Саксията издържа, но веригата му сви подъл номер: опъна се надолу и тръбата изведнъж като ревна, и долу като шурна вода!

Скорик от ужас направо щеше да припадне.

Смъртта надникна:

— Какви ги вършиш? — шепне. — Ти редовен ли си!

В това време тропна съседната врата — Княза излезе от банята. Смъртта се обърна, все едно и тя си е свършила работата.

Излезе и старателно затвори вратата.

Сенка още някое време се държа за сърцето, докато се успокои. После, като му поолекна, клекна до саксията и взе да си мисли как ли ходят по нужда красавиците. Откъм природни закони погледнато, би трябвало и те да се изхождат, но по никакъв начин не можеше да си представи Смъртта да го прави. Пък и къде тук? Не и в тази саксия белоснежна, нали? От такава красота по-скоро може да се пие медовина.

Така и не разреши съмненията си. Напълно е възможно най-специалните красавици да са устроени някак по-различно.

Посвикна малко да седи в долапа и го загложди какво ли правят двамата в стаята.

Залепи ухо за вратата, искаше да чуе, но не долови разговора. Опита оттук-оттам, накрая се наведе и тури ухо току под вратата. Там най се чуваше.

Първо позна нейния глас.

— Казах ти, не съм предразположена сега за гушканици.

Той казва:

— А я виж какво пръстенче съм ти донесъл рубинено.

А тя:

— Сложи го там, до огледалото.

Стъпки. После пак Княза — злобно (Сенка тръпки го побиха):

— Нещо много рядко си предразположена. Другите жени сами се предлагат, а ти си като бодил.

Тя — брей, че смела:

— Като не ти харесвам — разкарай се, не съм те вързала.

Той — още по-злобно:

— Ти много не ми се възгордявай. Виновна си пред мен. Къде го намери този сополив Скорик?

Ох, Господи Боже мой, сви му се сърцето.

— Защо, какво ти е направил? Чух, че ти е спасил живота.

— Жилаво момче е, ама голям лигльо. Ако го видиш, му кажи: щом си в тестето на Княза, имаш само два пътя: или за храна на псетата, или право в гроба.