Борис Акунин - Любовник на смъртта

Портфейлът, за който говореше джамбазинът, лежеше отворен на масата. Княза извади парите.

— Докарах цялото тесте за три катки 3 3 Катка — сторублева банкнота с образа на Екатерина Велика. — Б.пр. . Срамота пред хората. Ах, ти, змей криволик! — отиде при търговеца и го бухна с юмрук в скулата. На онзи главата му се отвъртя, но той не викна, не ревна — бива си го. — Добре — каза Княза и измъкна джобния часовник на джамбазина — красив, златен. — Благодари се на калмицкия си бог, че ти пожалих ташаците. Да си вървим, Цайс.

И потеглиха към вратата, но Сенка мушна глава и скромно рече:

— Чичко Княз, може ли да кажа една дума?

— Защо си тук? — намръщи се Княза. — Издънка ли стана?

А Сенка:

— Не, но добре е да се провери там под дюшемето, а? — и посочи с пръст къде.

Джамбазинът подскочи, каза нещо неразбираемо — сигурно псувня на своя език. А Княза погледна Сенка, после пода. Шибна служителя с пестник, уж леко, но оня падна със стола и захленчи.

Княза се наведе, с пръст вдигна дъската, извади я — под нея дупка. Пъхна ръка.

— Аха — вика.

И извади голяма кожена кесия, а в нея бол манги.

Княза ги бройна с пръст.

— Три хиляди! — възкликна. — Браво, шестак!

Скорик се изкефи, естествено. Погледна Цайса — възхищава ли се?

Но Цайса не му се възхищаваше и изобщо не погледна парите. Нещо му ставаше. Той вече не се усмихваше и очите му вече не бяха лъскави, а сънени.

— Аз им повярвах… — бавно каза Цайса и цялото му лице сякаш се набразди на вълни. Аз им повярвах на тези юди! Гледаха ме в очите! И ме лъжеха! Лъжеха — мен!

— Хайде, не се святкай — махна му Княза, доволен от находката. — Те си гледат своя интерес…

Цайса се затътри и замърмори:

— Прощавай, мила ми калмичке… Очите ти са, вярно, тесни, чело — широко, плосък нос, и ти не знаеш дума френски 4 4 А. С. Пушкин, „На една калмичка“, 1829 г. — Б.пр. … — Изкиска се. — Те че са тесни, тесни са…

И внезапно скочи точно както когато прониза Йошка — и заби шпагата си изотгоре право в окото на падналия служител. Сенка чу пукот (стоманата прониза черепа и се заби в пода), ахна и стисна очи. А когато пак погледна, Цайса вече беше измъкнал шпагата и с интерес гледаше как от острието капе нещо бяло като извара.

Служителят дънеше пода с токове, зяеше, но никакъв звук не излизаше от устата му. Сенка не посмя да го погледне в лицето.

— Да не си превъртял? — кресна Княза.

А Цайса му отговори нервно:

— Не съм превъртял. Криво ми е, че няма правда на този свят!

Леко мръдна китка, нещо изсвистя във въздуха и шпагата леко с връхчето перна джамбазина по гърлото. Отлетя фъндък отсечена брада и веднага бликна кръв като вода от пожарникарски маркуч.

Сенка пак ахна, но този път не се сети да стисне очи. Видя как търговецът подскочи от стола — с такава сила, че скъса горните въжета. Стана, но не може да направи нито крачка, защото и краката му са вързани за стола.

Животът на джамбазина изтичаше на вишневи струи, той се опитваше да го задържи с шепи, да го натика обратно, но не успяваше — кръвта му течеше между пръстите и физиономията му доби такъв ужасен и безсмислен вид, че Скорик изрева с цяло гърло и изхвърча от страшната стая.

Окопити се чак на „Арбат“, задъхан от тичане. Не помнеше как е излетял от хотела, как е тичал по моста, как е прекосил празния Смоленски пазар — нищо не помнеше.

Дори на „Арбат“ още не беше на себе си. Повече не можеше да тича, но не се сети да седне, да си почине. Мъкнеше се по тъмната улица като стар дядо. Пъшкаше, охкаше. И току се оглеждаше, струваше му се, че отзад го настига калмикът с пронизаното гърло.

Така излизаше, че той беше погубил търговеца и служителя. Грях му на душата. Ако не беше се втурнал да се отличи пред Княза, ако не беше показал къде е скривалището, калмиците щяха да останат живи. Но как да не го покаже? Той, Скорик, да не би да не е апаш?

И си отговори на това (вече беше на Театралния площад): какъв апаш си ти, нещастнико, гаден глист си и нищо повече. С други думи казано, много ви е слабо стомахчето, Семьон Трифонич, за истински мъж.

Досрамя го донемайкъде, че избяга. Вървеше по „Маросейка“ и се ругаеше, кореше, мъмреше, но като си спомнеше за калмиците, му ставаше ясно: няма връщане за него в тестето. Княза и бойците може и да му простят — ще излъже, че са го прерязали червата или нещо друго, но себе си не може да излъже. Става за апаш, колкото кравата за вихрогон.