Борис Акунин - Любовник на смъртта

Ох, срам.

Нозете го отнесоха на „Яузки“ булевард — още и той не знаеше по каква причина.

Поседя на пейка, смръзна се. Поразтъпка се напред-назад. Взе да съмва. И чак тогава проумя, че за трети път минава край къщата на Смъртта, и разбра какво най-вече му гложди душата.

Спря се пред вратата и ненадейно ръката му сама посегна, ей Богу — и почука. Силно.

Стресна се, понечи да избяга, но не избяга. Реши да чуе стъпките, гласа й. Когато попита „кой е?“, тогава ще избяга.

Вратата се отвори беззвучно, без никакъв предупредителен шум. Нито стъпки, нито глас.

На прага — Смъртта. Косата й разпусната по раменете, черна, всичко друго — бяло: бяла нощница, бял дантелен шал. И краката й — Сенка там гледаше — също бяха бели, подаваха се под нощницата.

Гледай я ти, изобщо не попита кой чука в такъв час. Колко е безстрашна. Или й е все едно.

Тя видя Сенка и се учуди:

— Ти ли си? — попита. — Княза ли те прати? Да не се е случило нещо?

Той завъртя сведена глава.

Тогава тя се разсърди:

— А защо си се домъкнал по никое време? И защо си криеш очите, вълче?

Добре де, вдигна очи. И повече не ги сведе — зяпна. Че и зората му скрои номер: иззад покривите просветля и освети в розово касата на вратата, лицето на Смъртта и раменете й.

— Какво си млъкнал такъв? — навъси се тя. — Лицето ти е като мъртвешко. И ризата ти е съдрана.

Сенка чак сега забеляза, че ризата му наистина е съдрана от яката до ръкава и виси накриво. Явно се е закачил за нещо, когато бягаше от хотела.

— Да не си ранен? — попита Смъртта. — Имаш кръв.

Протегна ръка и тръкна с пръст бузата му. Скорик се досети, че го е пръснала кръвта на джамбазина.

А пръстът й беше горещ и от това неочаквано докосване Сенка изведнъж се разрева.

Стои, реве като съдран, целият в сълзи. Срам го е, ужас, но не може да спре. Потискаше плача, но той го пресилваше, и то жален като скимтене на пале. Тогава Сенка се разпсува, както никога не беше псувал — с най-мръсни думи. Но сълзите му не секват.

Смъртта го хвана за ръка:

— Какво, какво ти става? Я ела.

Залости вратата и го задърпа навътре в къщата. Той опита да се дърпа, но Смъртта беше силна.

Натисна му раменете да седне до масата. Той не плачеше вече, само хлипаше и яростно си бършеше очите с ръце.

Тя му наля чаша с нещо кафяво.

— Я пий — рече. — Това е ямайски ром.

И той го изпи. Парна го в гърдите, но иначе не беше лош.

— А сега лягай на дивана.

— Няма да легна! — сопна се Сенка и повече не я погледна.

Но се наложи все пак да легне, защото му се виеше свят. Щом помириса възглавницата, всичко изчезна.

Когато се събуди, отдавна беше ден, дори преваляше — слънцето светеше от другата страна, не откъм двора, а откъм улицата. Беше му приятно, хубаво да лежи под одеялото — пухкаво, леко, на сини и зелени карета.

Смъртта седеше до масата, нещо шиеше или може би бродираше. Беше се обърнала странично към Сенка и отстрани също изглеждаше невероятно красива, но по-тъжна, отколкото гледана отпред. Той, разбира се, не я зяпна направо, а я загледа тайно през мигли. След сутрешното си излагане трябваше да помисли как да се държи. И въобще да разбере какво става. Защо например лежи гол? Тоест не чисто гол, с панталон, но без риза и бос. Значи тя го е съблякла, но той не помнеше.

Смъртта обърна очи към него и макар че Скорик спешно замижа, тя разбра, че вече не спи.

— Събуди ли се? — каза. — Гладен ли си? Ела седни. Има пресно хлебче. И мляко.

— Не ща — тросна се той, обиден заради млякото — трябваше да му предложи чай или кафе. Макар че какво ли уважение може да очаква, щом се разсополиви като малко дете.

Тя стана, взе от масата чашата и хлебчето и седна до него. Той се уплаши, че Смъртта ще го храни в устата като някакъв младенец, и седна.

Изведнъж адски му се дояде — чак се разтрепери. И взе да набива хляб и да надига млякото. Смъртта го гледаше, чакаше. Не й се наложи много да чака: той нагъна всичко за минутка.

— Казвай сега какво стана — му нареди.

Къде ще ходи. Сведе глава, сбърчи вежди и й разказа — накратко, но честно, без да крие нищо. И завърши така:

— Виновен съм пред теб. Изложих те. Ти гарантира за мен пред Княза, пък аз, нали виждаш, излязох нищожество. Не ставам за апаш. Мислех се за ястреб, а излязох проскубан врабец.

И едва след като приключи, я погледна. Тя беше толкова сърдита, че на Сенка съвсем му призля.

Помълчаха някое време. После тя каза:

— Аз съм виновна пред теб, Скорик, че те пуснах при Княза. Бях като в несвяст — и рече не на Сеня, а сякаш на себе си, поклащайки глава: — Ох, Княже, Княже…