Борис Акунин: Турски гамбит

— К-казвам, че не сме четници, а руснаци и искаме да се доберем до своите.

— Какви са тия четници?

— Българските въстаници.

— Оу, вие дама? — по масивното добродушно лице на англичанина се изписа смайване. — Оу, какъв мескарад! Не знаех, че руснаци ползват жени за еспионаж. Вие сте хироуиня, медам. Как се казвате? Това ще бъде мноуго интересно за мои тчитатели.

Той измъкна тефтер от походната си чанта и Варя чак сега забеляза на ръкава му трицветната лента с номер 48 и надпис „Кореспондентъ“.

— Казвам се Варвара Андреевна Суворова и не участвам в никакви „еспионажи“. Годеникът ми служи в щаба произнесе тя с достойнство. — А това е моят спътник, доброволецът от сръбската война Ераст Петрович Фандорин.

Смутеният кореспондент смъкна бомбето си и мина на френски:

— Пардон, мадмоазел. Аз съм Шеймъс Маклафлин, сътрудник на лондонския вестник „Дейли поуст“.

— Вие ли бяхте оня англичанин, който писа за турските зверства в България? — попита Варя, която бе свалила калпака и се опитваше поне криво-ляво да си оправи косите.

— Ирландец — поправи я строго Маклафлин. — Това съвсем не е едно и също.

— А те какви са? — Варя кимна натам, където се кълбяха облаци прах и се носеха изстрели. — Кой е тоя с шапката?

— Този безподобен каубой е самият мосю Д’Евре, бляскаво перо, любимец на френския читател и големият ас на вестник „Ревю паризиен“.

— „Ревю паризиен“ ли?

— Да, парижки всекидневник. Тиражът му е сто и петдесет хиляди, което е нещо огромно за Франция — поясни с пренебрежение кореспондентът. — Но моят „Дейли поуст“ всеки ден излиза в двеста и четирийсет хиляди бройки, тъй че…

Варя разроши косата си, за да бухне, и забърса с ръкав прахта от лицето си.

— Ах, господине, пристигнахте тъкмо навреме. Сякаш провидението ви праща.

— Мишел ни домъкна — сви рамене британецът, по-точно ирландецът. — Няма работа, държат го в щаба и умира от скука. Тая сутрин башибозукът се развилня из руския тил и Мишел лично се втурна да ги преследва. Пък ние с Д’Евре сме му нещо като кученца — където той, там и ние. Първо, сме стари приятели, още от Туркестан, а освен това — където е Мишел, непременно ще изскочи някой хубав сюжет за статия… А, ето ги, връщат се, и естествено, както казвате вие, s prust v ustata.

— Защо да е „естествено“? — попита Варя.

Кореспондентът се усмихна снизходително и не отговори нищо, вместо него се обади Фандорин, който до този момент почти не беше взел участие в разговора.

— Нали видяхте, че конете на башибозуците бяха отпочинали, а на преследвачите — уморени.

— Absolutely so 8 8 Точно така (англ.). — Б.пр. — кимна с глава Маклафлин.

Варя ги изгледа недружелюбно: я виж, как веднага се сдушиха, само и само да изкарат жените глупачки. Фандорин обаче тутакси си заслужи прошката й — измъкна от джоба си удивително чиста кърпа и попи кръвта на бузата на Варя. Ох, беше забравила за тая драскотина!

Кореспондентът бе сбъркал, казвайки, че преследвачите се връщат с пръст в устата — Варя с радост забеляза, че все пак са успели да освободят пленения офицер: двама казаци носеха отпуснатото му тяло, облечено с черен мундир. Да не би, не дай Боже, да е убит?

Сега начело на отряда яздеше контето, което британецът нарече Мишел. Беше млад генерал с весели сини очи и много особена брада — грижовно поддържана, бухнала и разперена на две посоки като птичи криле.

— Избягаха, мерзавци такива! — провикна се той отдалеч и добави някакъв израз, чийто смисъл убягна на Варя.

— There’s a lady here 9 9 Тук има дама (англ.). — Б.пр. — Маклафлин заклати пръст насреща му, сне бомбето си и избърса розовото си кубе.

Генералът се поизпъна, погледна Варя, но тутакси помръкна, в което нямаше нищо чудно: при тая мръсна сплъстена коса, одрана буза и нелепо облекло.

— Генерал-майор от свитата на негово императорско величество Соболев втори — представи се Мишел и въпросително изгледа Фандорин.

Но ядосана от генералското безразличие, Варя попита дръзко:

— Втори ли? Че кой е първият?

Соболев се учуди:

— Как кой? Татко ми, генерал-лейтенант Дмитрий Иванович Соболев, командир на Кавказката казашка дивизия. Не сте ли чували за него?

— Не съм. Нито за него, нито за вас — отсече Варя и излъга: цяла Русия знаеше за Соболев втори, героя от Туркестан, покорителя на Хива и Махрам.

За генерала се говореха най-различни работи. Едни го превъзнасяха като небивал храбрец, безупречен рицар, виждаха в него бъдещ Суворов и дори Наполеон, за други беше позьор и честолюбец. По вестниците пишеха как Соболев веднъж сам отблъснал цяла орда текинци, бил ранен седем пъти, но не отстъпил; как пресякъл мъртвата пустиня с един малък отряд и разгромил десетократно по-голямата войска на страшния Абдурахман бег, но някои от Варините познати преразказваха съвсем други слухове — за разстреляни заложници и още нещо за откраднатата кокандска хазна 10 10 През 60-те и 70-те години на ХІХ век Руската империя води редица войни за завладяване на Средна Азия, поделена тогава между многобройни ханства. Най-мощните от тях са Хива, Коканд и Бухара. Завоюването на Средна Азия е приключено през 1875 г. Именно през тази военна кампания Михаил Дмитриевич Скобелев (1843–1882) става генерал, прочувайки се в битките при Ахал теке и крепостта Махрам. През 1875 г. той командва наказателна експедиция в областта. Ролята му в Освободителната война е всеизвестна. Със сигурност може да се твърди, че именно Скобелев, наричан още Белия генерал или Ак паша, е прототип на героя на Б. Акунин генерал М. Соболев. — Б.пр. .