Борис Акунин - Турски гамбит

Шишкото също скочи, сграбчи доброволеца за ръкава и зверски облещен, бързо заприказва нещо. Все повтаряше:

— Оште ветнъж, оште ветнъж!

Фандорин го изслуша и решително кимна, но тая му сговорчивост кой знае защо не хареса на губещия. Той се развика още по-силно, заразмахва ръце. Фандорин отново кимна, още по-решително, и чак тогава Варя се сети за българския парадокс: кимаш ли, това значи „не“.

Тогава шишкото явно реши да мине от думи към действие — понечи да замахне и зяпачите бързо отскочиха встрани, но Ераст Петрович дори не помръдна, само дясната му ръка сякаш случайно потъна в джоба. Движение почти незабележимо, но повлия магически върху Шишкото. Той тутакси посърна, изхълца и измърмори нещо жално. Този път Фандорин повъртя глава, метна две-три монети на кръчмаря и се насочи към изхода. Дори не погледна към Варя, но тя нямаше нужда от специална покана — скочи като попарена и моментално се озова до рамото на своя спасител.

— В-второто отдясно — примижа съсредоточено от вратата Ераст Петрович.

Варя проследи посоката с поглед и видя при коневръза цяла редица коне, магарета и мулета, които мирно преживяха сено.

— Ей го вашия б-буцефал — посочи доброволецът едно кафеникаво магаре. — Не е много представителен, ама поне няма да паднете отвисоко.

— Вие да не го спечелихте? — досети се Варя.

Фандорин, който отвързваше една изпосталяла сива кобила, мълчаливо кимна.

Той помогна на спътницата си да се настани на дървения самар, доста ловко се метна на сивата си кобилка и те потеглиха по селската улица, залята от яркото обедно слънце.

— Далече ли е Царевци? — попита Варя, тръскайки глава в такт със ситнежа на своето мъхнато превозно средство.

— Ако не сбъркаме пътя, до д-довечера трябва да стигнем — величаво отвърна отгоре конникът.

В тоя плен е станал истински турчин, ядосано си помисли Варя. Можеше да предложи коня на дамата. Типично мъжки нарцисизъм. Паун! Паток! Дай му да се поперчи пред сивото патенце. Не стига, че кой знае на какво съм заприличала, а сега трябва и да съм като Санчо Панса на тоя Рицар на печалния образ.

— А какво носите в джоба си? — сети се тя. — Пистолет ли?

Фандорин се учуди:

— В кой джоб? А, в д-джоба. За жалост не нося нищо.

— Ами ако не се беше уплашил?

— Не бих седнал да играя с човек, който не би се уплашил.

— А как така успяхте да спечелите с едно хвърляне? — полюбопитства Варя. — Нима оня заложи цяло магаре срещу три гроша?

— Не, разбира се.

— Тогава какво заложихте?

— Вас — невъзмутимо отговори Фандорин. — Момиче срещу магаре — много изгоден залог. П-прощавайте, Варвара Андреевна, но нямаше никакъв друг изход.

— Да ви простя ли? — Варя тъй залитна в седлото, че насмалко да падне. — Ами ако бяхте загубили?

— Аз, Варвара Андреевна, имам една странна особеност. Не мога да п-понасям хазартните игри, но наложи ли се да играя, непременно печеля. Les caprices de la f-fortune 6 6 Капризите на съдбата (фр.). — Б.пр. . Така си спечелих и свободата — на табла с видинския паша.

Като не намери какво да отговори на това лекомислено изявление, Варя реши жестоко да се обиди. Продължиха пътуването в пълно мълчание.

Варварското седло, жив уред за мъчения, й беше ужасно неудобно, но тя търпеше и само от време на време сменяше центъра на тежестта.

— Убива ли ви? — попита Фандорин. — Да ви дам моето сетре да си подложите?

Варя не отговори нищо. Едно, че предложението й се видя неприлично, а второ — от принципни съображения.

Пътят дълго време се виеше сред ниски гористи хълмчета, после се спусна в равнината. През цялото време пътниците не срещнаха никого и това почваше да я тревожи. Варя все по-често хвърляше коси погледи към Фандорин, но дръвникът му ниеден беше невъзмутим и повече не се опитваше да я заприказва.

Ама и нея ще си я бива, като пристигне в тоя вид в Царевци. Хайде, на Петя му е все тая, и чувал да нахлузеше, няма да забележи, но там е щаб, истинско общество. А ти пристигаш като някакво бостанско плашило… Варя си смъкна калпака, разроши коса и съвсем се вкисна. И без това не харесваше косата си — с тоя мърляв, миши цвят, не руса, а русолява, не стига туй, ами сега се беше сплъстила, висеше на фъндъци. Последния път я бе мила преди три дни в Букурещ. Не, по-добре да не сваля калпака. Пък и местната премяна хич не е лоша — практична е и дори ефектна. Потурите са малко нещо като прочутите „блумъри“ 7 7 Блумъри — широк панталон с ластичен пояс и маншети при глезените, измислен в средата на XIX в. от американката Амелия Блумър (1818–1894), боркиня за женското равноправие. — Б.пр. , с които са ходели едно време английските суфражетки, противнички на нелепите и унизителни кюлоти и фусти. Пък ако се прихване в талията с широк ален пояс, както в „Отвличане от сарая“ (миналата есен го гледаха с Петя в Мариинския театър в Петербург), ще изглежда даже живописно.