Борис Акунин: Турски гамбит

— С удоволствие — каза Варя и боязливо стрелна очи натам, където казаците бяха сложили на тревата тялото на освободения от плен офицер. Двама бяха клекнали до него и му правеха нещо.

— Онзи офицер мъртъв ли е? — шепнешком попита тя.

— Жив-живеничък — отвърна генералът. — Късметлия, сега ще живее до сто години. Башибозуците, като видяха, че сме им по петите, му теглиха един куршум и дим да ги няма. А куршумът, както се знае, е глупак 12. Само драскотина и толкоз. Какво става, момчета, превързахте ли капитана? — подвикна той на казаците.

Ония бяха вдигнали офицера на крака. Той залитна, но се задържа прав и упорито отблъсваше казаците, които се опитваха да го подкрепят отстрани. Направи няколко несигурни крачки с треперещите си крака — аха да падне, но устоя, изпъна ръце по кантовете и изръмжа:

— Ге-генералщабен капитан Еремей Перепьолкин, ваше превъзходителство. Пътувах от Зимница към новото назначение в щаба на Западния отряд, в оперативния отдел при генерал-лейтенант Криденер. По пътя ме атакува вражеска нередовна кавалерия и ме плени. Виноват… Не очаквах в собствения ни тил… Нямах дори пистолет, само сабята.

Едва сега Варя успя разгледа нещастника по-подробно. Беше нисичък, жилав, кестенявите му коси бяха разрошени, устните толкова тънки, че почти не се виждаха, очите кафяви и строги. По-точно окото — другото все още не се отваряше, но погледът на капитана вече не излъчваше оня смъртен ужас и отчаяние.

— Най-важното е, че оцеляхте — снизходително каза Соболев. — Но офицер не може да се движи без пистолет, дори да е щабен. То е все едно дама да излезе навън без шапка — нали ще я вземат за уличница. — Той се изкиска гръмко, но срещна сърдития поглед на Варя и се задави. — Пардон, мадмоазел.

Един напет подофицер пристъпи към генерала и посочи встрани:

— Ваше превъзходителство, тоя май мяза на Семьонов!

Варя се обърна и й причерня: кой знае откъде, край храстите се бе появил дорестият разбойнишки кон, от който падна одеве. Дорестият, ни лук ял, ни лук мирисал, поскубваше тревичка, а отвратителната висулка все така се поклащаше от седлото му.

Соболев скочи на земята, отиде до коня, завъртя кошмарното кълбо насам-натам, скептично присвил очи.

— Това да е Семьонов? — усъмни се той. — Лъжеш се, Нечитайло. Съвсем друго му е на Семьонов лицето.

— Амче как, Михаил Дмитрич — разпали се подофицерът. — Вижте, и ухото му е разкъсано, и тук погледнете — той разтвори устните на мъртвата глава. — Ето, и предния зъб го няма. Семьонов си е!

— Така изглежда — кимна замислен генералът. — Брей че се е сгърчил… Това, Варвара Андреевна, е един казак от втора сотня 13, тая сутрин го отвлякоха черкезите на Дауд бег — обърна се той към Варя.

Но Варя не го чу — небето и земята направиха салто и си смениха местата, тъй че Д’Евре и Фандорин едва успяха да подхванат изпадналата в несвяст госпожица.

Гербът на Руската империя, двуглавият орел, отразява по превъзходен начин цялата система за управление в тая страна: в нея дори и най-незначителната работа се поверява не на една, а най-малко на две институции, които само си пречат и при това не отговарят за нищо. Същото наблюдаваме и в действащата армия. Формалният главнокомандващ е великият княз Николай Николаевич, който понастоящем се намира в Царевци, в непосредствена близост до неговия щаб обаче е разквартируван щабът на император Александър Втори, съпровождан от канцлера, военния министър, шефа на жандармерията и други висши сановници. Пък ако вземем предвид, че съюзническата румънска армия се подчинява единствено на собствения си главнокомандващ княз Карл Хоенцолерн-Зигмаринген, на ум ни идва не двуглавият цар на пернатите, а остроумната руска басня за лебеда, рака и щуката, непредвидливо впрегнати заедно…

„Ревю паризиен“ (Париж)

— Как все пак да се обръщам към вас — „мадам“ или „мадмоазел“? — черният като бръмбар жандармски подполковник неприятно разкриви устни. — Не сме на бал, ами в щаба на армията и аз не ви правя комплименти, а водя разпит, тъй че престанете да го извъртате.

Подполковникът се казваше Иван Харитонович Казанзаки, и нямаше никакво намерение да влиза в положението на Варя, работата явно отиваше към принудително връщане в Русия.

Предния ден бяха стигнали Царевци по тъмно, но Фандорин незабавно се упъти към щаба, а Варя, макар капнала от умора, се зае с тоалета си. Милосърдните сестри от санитарния отряд на баронеса Врейская й дадоха чисти дрехи, стоплиха вода, та Варя първо се пооправи и чак после се стовари на походното легло в лазарета — слава Богу, в медицинските палатки почти нямаше ранени. Срещата с Петя остана за сутринта, тъй като тя искаше да бъде в пълна бойна готовност за предстоящите обяснения.