Борис Акунин: Турски гамбит

— Слизайте от магарето! Дайте ръка! В седлото! Препускайте с все сила! Не се обръщайте — сечеше в скоропоговорка Фандорин, който пак бе спрял да заеква.

Той помогна на онемялата Варя да яхне дорестия кон, грабна закрепената на седлото му пушка и те препуснаха.

Разбойнишкият кон веднага дръпна напред и Варя се сви от страх, че няма да се удържи на седлото. Вятърът свиреше в ушите й, левият й крак изскочи от прекалено дългото стреме, отзад гърмяха изстрели, нещо тежко я удряше по дясното бедро.

Варя погледна надолу, видя танцуващата петниста глава и със сподавен вик пусна поводите, което за нищо на света не трябваше да прави.

В следващия миг тя изхвърча от седлото, очерта дъга във въздуха и се гмурна в нещо зелено, меко, пращящо — оказа се крайпътен храст.

Тъкмо това бе моментът да изгуби съзнание, но кой знае защо, не стана. Варя седна в тревата, хванала одрасканата си буза, а около нея се поклащаха изпотрошените клони.

През това време на пътя ставаше следното: Фандорин налагаше с приклада на пушката нещастната си кранта, която с всички сили се мъчеше да мести колкото може по-бързо кокалестите си крака. Беше вече на крачки от храста, в който седеше зашеметената от падането Варя, а на стотина метра отзад с гърмежи връхлиташе ордата преследвачи — най-малко десетина души. Внезапно сивата кобила залитна, възви на една страна и плавно се строполи, затиснала крака на ездача си. Варя извика. Фандорин успя някак да се измъкне изпод тялото на кобилата, която се мъчеше да стане, и се изправи в цял ръст. Хвърли поглед към Варя, вдигна пушката и се прицели срещу башибозуците.

Не бързаше да стреля, целеше се внимателно и позата му изглеждаше толкова заплашителна, че никой от разбойниците не рискува да пресрещне първия куршум — отрядът се пръсна из ливадата и загради бегълците в полукръг. Стрелбата спря и Варя се досети, че искат да ги заловят живи.

Фандорин отстъпваше гърбом по пътя, насочвайки пушката ту към един, ту към друг конник. Разстоянието помежду им бавно се скъсяваше. Когато почти стигна до храста, Варя му подвикна:

— Стреляйте, какво чакате?

Ераст Петрович не се обърна, а само процеди през зъби:

— Тоя юнак няма патрони в пушката.

Варя хвърли поглед наляво (там напредваха башибозуците), надясно (и там се виждаха някакви конници), озърна се — и през рехавите храсти съзря зад гърба си нещо забележително.

През ливадата в галоп препускаха ездачи: най-отпред, яхнал мощен вран жребец и вирнал лакти като жокей, яздеше, по-точно хвърчеше във въздуха човек с широкопола американска шапка; отзад с равен галоп почти го настигаше бял мундир със златни пагони; следваха ги в тръс десетина кубански казаци, а най-накрая подскачаше в седлото някакъв невъобразим господин с бомбе и дълъг редингот.

Варя гледаше като омагьосана тая странна кавалкада, а в това време казаците нададоха оглушителни викове. Башибозуците също се развикаха и се скупчиха на едно място, отзад вече препускаха на помощ останалите начело с рижебрадия бей. Ужасните типове бяха забравили за Варя и Фандорин, не им беше до тях.

Назряваше сеч. Забравила за опасността, Варя въртеше глава насам и натам — гледката беше красива и страховита.

Но едва започнал, боят свърши. Конникът с американската шапка (беше вече съвсем близо и Варя видя загорялото му лице, брадичката ала Луи Бонапарт и засуканите пшеничено руси мустаци) опъна повода, закова коня си на място и в ръцете му сякаш от нищото се появи пистолет с дълга цев. Бах! Бах! — пистолетът изплю две сърдити облачета и беят с раздраната антерия се заклати в седлото като пиян и залитна да падне. Един от башибозуците го подхвана, преметна го през врата на коня си и цялата банда побягна, без да влиза в бой.

Вълшебният стрелец, конникът с белоснежния мундир (на рамото му блесна златото на генералски пагон) и наежилите дълги пики казаци прелетяха във върволица покрай Варя и уморения Фандорин, подпрян на безполезната пушка.

— Пленили са един офицер! — извика той подире им.

Междувременно, без да бърза, се приближи последният от чудната кавалкада — цивилният господин — и спря: преследването очевидно не го блазнеше.

Кръглите му светли очи над очилата изгледаха спасените с явно съчувствие.

— Чатник? — попита цивилният със силен английски акцент.

— Ноу, сър — отговори Фандорин и добави още нещо на същия език, но Варя не го разбра, понеже в гимназията беше учила френски и немски.

Тя нетърпеливо дръпна спътника си за ръкава и той смутено поясни: