Борис Акунин - Турски гамбит

Търпението на Варя най-сетне се изчерпа.

— Ама кой сте вие, че да си позволявате да съдите кое е благо и кое е гибел за цивилизацията?! Бил изучавал държавния механизъм, бил опознавал водачите! А граф Толстой опознахте ли, ами Фьодор Михайлович Достоевски? Чели ли сте изобщо руска литература? Или не ви е останало време? Две по две винаги е четири, а три по три винаги е девет, така ли? И две успоредни прави никога не се пресичат? При вашия Евклид може ида не се пресичат, а нашият Лобачевски ги пресече!

— Не схващам вашата метафора — сви рамене Ануар. — Разбира се, че съм чел руска литература. Добра е, с нищо не е по-лоша от английската или френската. Но литературата е просто играчка, тя не може да има важно значение в нормална страна. Нали и аз в известен смисъл съм литератор. Трябва да се върши работа, а не да се съчиняват сърцераздирателни приказки. В Швейцария, например, не съществува велика литература, а хората живеят много по-достойно, отколкото във вашата Русия. Аз прекарах в Швейцария цялото си детство и юношество и можете да ми вярвате…

Той не успя да довърши — някъде отдалеч затрещяха изстрели.

— Започна се! Нападнаха по-рано! — Ануар залепи ухо на вратата, очите му трескаво заблестяха. — По дяволите, в тоя проклет трезор няма нито един прозорец!

Варя напразно се опитваше да умири ужасното си сърцебиене. Гърмежите приближаваха. Тя чуваше как Соболев дава някакви заповеди, но не различаваше думите. Някъде закрещяха „алла!“, тресна залп.

Въртейки барабана на револвера, Ануар си мърмореше:

— Да изляза на помощ, ама ми останаха само три патрона… Мразя бездействието! — Той трепна, изстрелите се разнасяха из самата сграда. — Ако нашите победят, ще ви изпратя в Одрин — бързо издума Ануар. — Сега вече войната сигурно ще свърши. Няма да има втори етап. Жалко. Плановете не винаги се сбъдват така, както си ги намислил. Може пък и да се видим отново някой ден. В момента вие, разбира се, ме мразите, но ще мине време и ще видите, че съм бил прав.

— Не изпитвам омраза към вас — каза Варя. — Тъжно ми е само, че толкова талантлив човек върши толкова мръсни работи. Спомням си как Мизинов четеше историята на живота ви…

— Наистина ли? — разсеяно я прекъсна Ануар, заслушан в престрелката.

— Да. Толкова интриги, толкова смърт! Оня черкезин, дето е пял арии преди екзекуцията, нали ви е бил приятел? И него ли жертвахте?

— Не обичам да си спомням тая история — строго отговори той. — Знаете ли кой съм аз? Аз съм акушер, аз помагам на бебето да излезе на бял свят и ръцете ми са до лактите в кръв и слуз…

Следващият залп изтрещя съвсем наблизо.

— Сега ще отворя вратата — каза Ануар и запъна петлето на револвера си и ще помогна на нашите. Стойте тук и за Бога, не се показвайте навън. Скоро всичко ще свърши.

Той дръпна резето и внезапно замръзна — в банката повече не се стреляше. Чуваха се гласове, но не ставаше ясно руска или турска бе речта. Варя затаи дъх.

— Мутрата ще ти разбия! Скатаваш се, а, твойта майчина-лелина! — кресна фелдфебелски бас и звуците на тоя сладък и роден глас запяха в душата й.

Удържаха! Отбиха атаката!

Гърмежите се отърколваха все по-надалеч, долавяше се протяжно „ура!“.

Ануар бе затворил очи. Лицето му бе спокойно и натъжено. Когато стрелбата заглъхна окончателно, той свали резето и открехна вратата.

— Край, мадмоазел Барбара. Вашето заточение свърши. Вървете.

— Ами вие? — прошепна тя.

— Царицата бе пожертвана без особена полза. Уви. Всичко останало остава в сила. Вървете и бъдете щастлива.

— Не — отскочи тя от него. — Няма да ви оставя тук. Предайте се, аз ще свидетелствам във ваша полза пред съда.

— За да ми зашият гърлото и пак да ме обесят ли? — подсмихна се Ануар. — Благодаря, няма нужда. На тоя свят най мразя две неща — унижението и капитулацията. Сбогом, трябва за известно време да остана сам.

Той докопа Варя за ръкава, подбутна я леко и я изкара навън. Стоманената врата тутакси издрънча зад гърба й.

Варя видя пребледнелия Фандорин, а пред счупения прозорец стоеше генерал Мизинов и хокаше жандармите, които метяха строшените стъкла. Навън се съмваше.

— Къде е Мишел? — уплашено попита тя. — Да не е убит? Или ранен?

— Жив и здрав е — отговори Ераст Петрович, оглеждайки я внимателно. — Той е в стихията си: преследва неприятеля. Обаче пак раниха горкия Перепьолкин, отнесоха му половината ухо с ятаган. Пак го чака орден. А за прапоршчик Гридньов не берете грижа, жив е.