Борис Акунин - Турски гамбит

— Брада, очила? — Варя също сниши глас. — Да не е оня, как му беше името, Ануар ефенди?

— Шшт — Казанзаки нервно се озърна наоколо и зашепна още по-тихо. — Сигурен съм, че е той. Твърде ловък господин. Как само преметна нашия кореспондент, а? Само три табора, казва, а главните сили нямало да дойдат скоро. Разработката е простичка, но елегантна. А ние, баламите, налапахме стръвта.

— Но щом Д’Евре не е виновен за провала на първата атака, а убитият от него Лукан е предател, излиза, че журналистът е прогонен неправилно? — попита Варя.

— Така излиза. Нема късмет, горкият — махна с ръка подполковникът и пристъпи по-наблизо. — Виждате, Варвара Андреевна, колко съм откровен. Между другото, споделих с вас секретна информация, А вие не искате да ми разкриете същински дреболии. Аз си преписах оня лист от тефтерчето, трети ден си блъскам главата и нищо не излиза. Първо реших, че е шифър. Ама не прилича. Да е списък на частите или тяхното придвижване? Загуби и попълнения? Кажете ми де, какво измъдрува Фандорин.

— Ще ви разкрия само едно нещо. Всичко е много по-просто — снизходително отрони Варя, оправи си шапката и с лека походка се упъти към пресклуба.

Подготовката за третата и окончателна атака на плевенската крепост продължи през целия задушен август. Макар че приготовленията бяха забулени в най-строга секретност, в лагера открито се говореше, че сражението ще се състои точно на 30-и, на височайшия имен ден. От сутрин до вечер пехотата и конницата отработваха из околните долини и хълмове съвместни маневри, по пътищата ден и нощ се мъкнеха полеви и обсадни оръдия. Жалка гледка представляваха изтормозените войничета, с прогизналите от пот рубашки и посивелите от прах походни фуражки със слънцезащитни кърпи, но общото настроение бе отмъстително-радостно: край вече, свърши се нашето търпение, руснакът бавно впряга, ама бързо кара, ей сега ще размажем досадната плевенска муха с цялата мощ на мечата си лапа.

Както в клуба, така и в офицерската столова, където се хранеше Варя, всички изведнъж се бяха превърнали в стратези — чертаеха схеми, ръсеха имена на турски паши, гадаеха откъде ще бъде нанесен главният удар. Соболев се отби няколко пъти, но се държеше загадъчно и важно, вече не играеше шах, хвърляше на Варя изпълнени с достойнство погледи и повече не се оплакваше от съдбата, която го била преследвала. Един познат от щаба беше пошушнал, че в предстоящия пристъп на генерал-майора е отредена може би не ключова, но твърде важна роля и в момента под негово командване били поставени цели две бригади и един полк. Михаил Дмитриевич най-сетне бе оценен според заслугите си.

Наоколо цареше оживление и Варя с всички сили се опитваше да се включи във всеобщото въодушевление, но това някак не й се отдаваше. Честно казано, беше й дошло до гуша от приказките за резерви, дислокации и комуникации. И пак не й даваха свиждане с Петя, а Фандорин ходеше мрачен като самата смърт и на въпросите отговаряше с неразбираемо мучене. Зуров пък се мяркаше само в компанията на своя патрон, поглеждаше я жално-милно и уж намигаше на Семьон бюфетчика, но си траеше и не посягаше нито към картите, нито към чашката — в отряда на Соболев цареше желязна дисциплина. Само веднъж хусарят шепнешком се оплака, че „Жеромка“ е стегнал юздите и не дава на никой да мръдне. А Михаил Дмитриевич го взел под крилото си и няма как да му дадат да се разбере. Дано по-скоро почне тоя щурм.

Единственото по-радостно събитие през последните дни беше завръщането на Д’Евре, който, както се оказа, изчакал в Кишинев да отмине бурята и щом научил за пълната си реабилитация, побързал към театъра на военните действия. Варя много се зарадва на французина, но и той сякаш беше станал друг. Вече не я развличаше с историите си, избягваше да говори за букурещкия инцидент, а през цялото време хвърчеше из лагера, сякаш наваксваше за един месец отсъствие и дращеше статийки за своето „Ревю“. Общо взето, Варя се чувстваше горе-долу по същия начин, както в ресторанта на хотел „Роял“. Тогава, щом замириса на кръв, мъжете изведнъж захапаха гема и буквално забравиха за нейното съществуване. Още едно потвърждение, че мъжът по самата си природа е по-близък до зверовете, животинското у него е изразено по-очевидно, отколкото у жената, и затова тъкмо жената като по-развито, по-фино и по-сложно същество представлява пълноценната разновидност на homo sapiens. Жалко само, че нямаше с кого да сподели своите мисли. Милосърдните сестри при подобни приказки само се кискаха в шепите си, а Фандорин, който мислеше за нещо друго, кимаше разсеяно.