Борис Акунин - Турски гамбит

— Страшна глупост — каза той ядосан. — Какви еспадрони? Виждал съм румънците как въртят сабята. Тук никой не застава в трета позиция и не казва: „гарде!“ Секат те на резени като кървавица. Ах, какво перо загива и колко идиотски! Ах, тая френска фукня! И тоя пуяк Лукан също ще си изпати. Ще го натикат в затвора и ще има да лежи, докато не излезе амнистия по случай победата. При нас в Британия…

— Боже, какво да се прави, боже — мърмореше обърканата Варя, без да го чува. — Аз съм виновна за всичко, само аз.

— Да, кокетството е голям грях, госпожице — неочаквано лесно се съгласи ирландецът. — Още от времето на Троянската война.

Откъм двора долетя задружният рев на множество мъжки гласове.

— Какво става там? Нима всичко е свършено? — хвана се за сърцето Варя. — Толкова бързо? Вървете да видите, Шеймъс. Моля ви!

Маклафлин мълчеше и се вслушваше. На добродушното му лице бе замръзнал тревожен израз. На кореспондента явно не му се отиваше на двора.

— Какво чакате? — подкани го Варя. — Може би има нужда от медицинска помощ! Ах, какъв сте…

Тя се втурна към коридора, но насреща й вече дрънчеше с шпори Зуров.

— Колко жалко, Варвара Андреевна! — викна той отдалеч. — Каква непоправима загуба!

Тя обречено опря рамо о стената, брадичката и затрепери.

— Как можахме в Русия да изгубим традициите на дуела със сабя! — не спираше да се тюхка Иполит. — Красиво, зрелищно, ефектно! Това не ти е пуф-паф и край. Това е балет, поема, Бахчисарайски фонтан!

— Стига сте дрънкали глупости, Зуров! — изхълца Варя. — Кажете най-после какво става там?

— О, това заслужаваше да се види — възбуденият ротмистър ги изгледа двамата с Маклафлин. — Всичко свърши за десет секунди. Значи така. Малко сенчесто дворче. Каменни плочи, светлина от фенери. Зрителите сме на балкона, долу са само двама — Д’Евре и Луката. Съюзникът волтижира — върти сабята, рисува осмици във въздуха, подхвърля дъбово листо и го разсича надве. Публиката е във възторг, ръкопляска. Французинът чисто и просто стои и чака нашият паун да си прибере опашката. После Луката прави скок напред и чертае с острието ключ „сол“ на фона на атмосферата, а Д’Евре, без да помръдне крак, само леко се привежда назад, избягва удара и мълниеносно, дори не успях да видя как е станало, цъква румънеца през гърлото със самия край на острието. Оня само каза „бълбук“, стовари се по очи, пририта и край — излезе в безсрочна оставка без пенсия. Дуелът свърши.

— Прегледаха ли го? Мъртъв ли е? — забързано попита ирландецът.

— По-мъртъв не може да бъде — увери го хусарят. — Толкова кръв изтече — стига да напълни Ладожкото езеро. Варвара Андреевна, ама вие май се притеснихте! Пребледнели сте като смъртник! Опрете се на мен — и той с удоволствие прегърна Варя през кръста, което в дадената ситуация беше добре дошло.

— Ами Д’Евре’? — измънка тя.

Зуров сякаш случайно премести ръката си по-нагоре и безгрижно съобщи:

— Че какво му е на него? Тръгна към комендантството да се предава. За такива работи, то се знае, не галят с перце. Цял полковник закла, не е да кажеш някое юнкерче. Ще го натирят във Франция, това е най-малкото. Чакайте да ви разкопчая копченцето, да дишате по-леко.

Варя нито виждаше, нито чуваше каквото и да е. Опозорена съм, мина през ума и. Навеки загубих правото да ме наричат почтена жена. На ти сега игра с огъня, на ти шпионски истории. Аз съм една лекомислена глупачка, а мъжете — мъжете са зверове. Заради мен убиха човек. И няма да го видя повече Д’Евре. А най-страшното е, че се скъса нишката, която водеше към вражеската паяжина.

Какво ли ще каже Ераст Петрович?

Въпреки кървавата диария и мъчителните пристъпи на епидемичен катар, Императорът прекара последните дни в посещения на лазаретите, препълнени с ранени и тифусно болни. Негово императорско величество се отнася към тия нещастници с такава искрена сърдечност, че сцените буквално са изпълнени с топлота. Войничетата разграбват подаръците, проявявайки своята радост с една извънредно наивна детска непосредственост. Пишещият тия редове неведнъж успя да види прекрасните сини очи на Императора овлажнели от сълзи. Не е възможно да наблюдаваш тия сцени без особено чувство на благоговейно умиление.

„Правительственный вестник“ (Санкт Петербург)

Ето какво каза Ераст Петрович:

— Много д-дълго пътувахте, Варвара Андреевна. Пропуснахте доста любопитни неща. Веднага щом получих т-телеграмата ви, наредих да се извърши най-внимателно претърсване в палатката и личните вещи на убития. Не намерихме нищо особено интересно. А оня ден от Букурещ пристигнаха книжата, които Лукан е носил със себе си. Какво, мислите, открихме сред т-тях?