Борис Акунин - Турски гамбит

— Ей сега се връщам, господа — произнесе тя с премалял глас и бързо закрачи към изхода. Трябваше да си събере мислите.

Във фоайето тя се спря пред високо огледало с бронзови украси и опря длан в пламналото си чело. Как да постъпи? Да се качи в стаята си, да се заключи и да не отговаря на тропането? Извини ме, Петя, не ми се сърдете, господин титулярен съветник, не става шпионка от Варя Суворова.

Вратата изскърца предупредително и в огледалото, право зад гърба й, се появи зачервената и ядосана физиономия на полковника.

— Виноват, мадмоазел, но с Михай Лукан такива не минават. Давате ми един вид аванси, а сега решавате да ме изложите пред всички, тъй ли? Не сте познали! Тук не ви е пресклубът, тук съм си у дома!

Галантността на бъдещия сенатор бе изчезнала безследно. Кафяво-жълтите му очи сипеха сякаш мълнии.

— Да тръгваме, мадмоазел, каляската ни чака — и на рамото на Варя неочаквано се отпусна мургава космата ръка с неочаквано силни, сякаш направени от желязо пръсти.

— Да не сте полудели, полковник! Не съм ви някоя куртизанка! — извика Варя, оглеждайки се за помощ.

Във фоайето имаше доста хора, предимно господа с летни сака и румънски офицери. Те с любопитство наблюдаваха пикантната сцена, но нямаха никакво намерение да се застъпят за дамата (ако това изобщо беше дама).

Лукан каза нещо на румънски и зрителите се засмяха с разбиране.

— Много ли пи, Маруся? — попита един от тях на руски и всички се засмяха още по-силно.

Полковникът властно хвана Варя през кръста и я помъкна към изхода толкова решително и ловко, че не й даваше никаква възможност за съпротива.

— Нахалник! — възкликна Варя и посегна да удари плесница на Лукан, но той успя да хване ръката й. Лицето му се озова плътно до нейното, лъхна я мирис на алкохол и одеколон. Ще повърна, изплашено си помисли тя.

Но в следващия миг ръцете на полковника я пуснаха. Чу се силен плясък, а после кънтящ удар и Вариният мъчител залитна към стената. Едната му буза аленееше от шамара, другата беше побеляла от тежкия юмрук. На две крачки отзад рамо до рамо бяха застанали Д’Евре и Зуров. Кореспондентът тръскаше пръстите на дясната си ръка, а хусарят разтриваше кокалчетата на лявата.

— Между съюзниците мина черна котка — констатира Иполит. — Хем това е само началото. Няма да ти се размине само с бой по мутрата, Лука. За такива обноски спрямо дама ще ти надупчим кожата.

Д’Евре не каза нищо, само мълчаливо издърпа бялата ръкавица от ръката си и я захвърли в лицето на полковника.

Лукан разтърси глава, изправи се, потърка скулата си. Огледа единия, после другия. Най-странното за Варя бе, че и тримата май забравиха за нейното съществуване.

— На дуел ли ме предизвиквате? — попита румънецът пресипнало, сякаш насила цедеше френските думи. — Двамата едновременно? Или все пак един по един?

— Изберете си който ви харесва повече — сухо тръсна Д’Евре. — Ако ви провърви с първия, ще си имате работа с втория.

— А, не! — възмути се графът. — Да ги нямаме такива. Аз пръв казах за кожата, първо ще се гърми с мен.

— Да се гърмим ли? — избухна в неприятен смях Лукан. — Не, господин мошенико, оръжието избирам аз. Много добре знам, че и двамата с господин драскача сте прочути стрелци. Но тук е Румъния и ще се бием по нашенски, по влашки.

Той се провикна нещо към зрителите и няколко румънски офицери на драго сърце измъкнаха сабите си от ножниците и ги поднесоха с дръжките напред.

— Избирам мосю журналиста — изпука с пръсти полковникът и сложи ръка на ефеса на своята сабя. — Изберете си което и да е от тия остриета и заповядайте на двора. Първо ще надупча вас, а после ще окастря и ушите на господин скандалджията.

Тълпата зашумя одобрително, някой дори викна: „Браво!“

Д’Евре сви рамене и взе най-близката сабя.

Маклафлин разблъска зяпачите:

— Спрете! Шарл, вие сте откачили! Стига дивотии! Той ще ви убие! Боят със саби е балкански спорт. Вие не го владеете!

— Като учех фехтовка, тренирахме с еспадрони 43, това е почти същото — невъзмутимо отвърна французинът, докато претегляше оръжието в ръка.

— Господа, недейте! — обади се Варя, най-сетне гласът й се беше върнал. — Всичко стана заради мен. Полковникът пийна малко повече, но не е искал да ме обижда, сигурна съм. Стига толкова, това е нелепо в края на краищата! В какво положение ме поставяте? — гласът й трепна жално, но никой не чу молбата й.

Без дори да погледнат дамата, в името на чиято чест се забърка цялата история, глутницата мъже, оживено дискутирайки, се упъти по коридора към вътрешното дворче. При Варя остана само Маклафлин.