Борис Акунин - Турски гамбит

Варя се огледа и видя как цялата долина се раздвижи: островчетата бели куртки се полюшнаха и бързо потекоха към предната линия. Долу, покрай самата височинна също вървяха хора с пребледнели лица, пред тях енергично накуцваше възрастен офицер с дълги мустаци.

— Не изоставай, вдигни щиковете! — тънко и пронизително се провикна той, оглеждайки колоната. — Ей, Семенцов, опичай си акъла! Ще ти откъсна главата!

Край тях вече се точеха други ротни колони, но Варя още следеше с очи първата, оная с възрастния офицер и незнайния Семенцов.

Ротата се разгърна в линия и бавно се затича към далечния редут, над който още по-енергично избликваха фонтани пръст.

— Ей сега ще видят те — промълви някой наблизо. Отпред снарядите избухваха все по-често, от стелещия се по земята дим започна да не се вижда, но Варината рота продължаваше да напредва и май не бяха почнали да стрелят по нея.

— Давай, Семенцов, давай — шепнеше Варя, свила юмруци.

След малко обаче „нейната“ рота се изгуби зад гърбовете на развръщащите се колони. А когато откритото пространство пред редута се изпълни до средата с бели униформи, насред хорската маса като грижливо подредени храсти започнаха да изникват взривове: първи, втори, трети, четвърти. И пак, вече по-наблизо: първи, втори, трети, четвърти. И пак. И пак.

— Как ги подхванаха само — дочу Варя. — На ти тебе сега артилерийска подготовка. Не трябваше да се правят на не знам какво с тая идиотска психология, ами да пердашат без почивка.

— Побягнаха! Бягат! — Казанзаки силно стисна рамото на Варя.

Тя възмутено го изгледа отдолу нагоре, но видя, че човекът не е на себе си. Криво-ляво се освободи и погледна полето.

То цялото бе потънало в димна завеса, през която се мяркаха бели петна и хвърчаха черни буци пръст.

Над хълма надвисна тишина. От белезникавата мъгла мълчаливо извираше хорска тълпа, която се стичаше по двете страни на наблюдателния пункт. Варя видя червените петна по войнишките куртки и сви глава в раменете си.

Постепенно димът се разсейваше. Долината се откри, виждаха се изровените от снарядите черни фунии и множество бели точки. Като се вгледа по-внимателно, Варя забеляза, че точките мърдат, и изведнъж долови глухо, сякаш идващо изпод земята стенание — оръдията бяха замълчали.

— Първата проба на силите свърши — каза придаденият от генералния щаб към журналистите познат майор. — Осман се е залостил яко, хич няма да е лесно. Сега пак артилерийска подготовка и после пак „ура-ура“.

На Варя й призля.

С мисъл за бащинското напътствие на горещо любимия командир, храбрият юноша възкликна: „Ще умра, но ще доставя донесението, Михаил Дмитриевич!“ Деветнайсетгодишният герой скочи на донския си кон и през бушуващата в долината оловна вихрушка полетя натам, където зад спотаилите се в засада башибозуци бяха разположени основните сили на армията. Куршуми пищяха над главата на ездача, но той все пришпорваше разгорещения кон и си повтаряше: „По-бързо! По-бързо! От мен зависи изходът на боя!“

Ала злата съдба е по-силна от храбростта. От засадата изтрещяха изстрели и доблестният ординарец се строполи на земята. Облян в кръв, той скокна и със сабя в ръка се втурна срещу неверниците, но жестоките врагове го връхлетяха като хищни черни птици, повалиха го възнак и дълго сякоха с кривите си саби безжизненото тяло.

Тъй загина Серьожа Берешчагин, братът на прочутия художник.

Тъй повехна един многообещаващ талант, на който не било съдено да разцъфти.

Тъй падна на бойното поле третият от вестоносците, които Соболев пращаше при Императора…

„Русские ведомости“, (Санкт-Петербург)

Към осем часа вечерта тя отново се озова на познатия кръстопът, но вместо останалия без глас капитан сега там се разпореждаше един също толкова прегракнал поручик, чиято задача бе много по-жестока от тая на предшественика му — налагаше се да управлява два насрещни потока: каруците продължаваха да карат снаряди към предната линия, а откъм бойното поле извозваха ранените.

След първата атака Варя прояви малодушие, осъзнавайки, че не би могла да понесе още една подобна сцена. Тя тръгна към тила, а пътьом си и поплака, слава Богу, наоколо нямаше кой да я види. Но не стигна до лагера, понеже я досрамя.

Мимоза, префърцунена госпожичка, слабачка, не спираше да се упреква тя. Знаеше много добре, че отиваш на фронта, а не на разходка в Павловия парк. А най-вече не искаше да доставя удоволствие на титулярния съветник, който пак излезе прав.