Борис Акунин - Смъртта на Ахил

Искрите угаснаха, широката чувствена уста се изви в крива усмивка.

— Как не, удоволствие… Поръчайте ми шампанско. Само шампанско пия, няма как, заради „занаята“ — иначе ще се пропия. Днес повече няма да пея. — Ванда направи знак на сервитьора и той, явно запознат с навиците й, донесе бутилка „клико“. — Прав сте, господин философ. Продажност наполовина е просто самозалъгване.

Изпи чашата до дъно, но не му позволи да й налее пак. Всичко вървеше благополучно и Ахимас се тревожеше само от едно — като избраник на Ванда всичко живо го зяпаше. Нищо, ще си тръгне сам, те ще го сметнат за поредния несретник и веднага ще го забравят.

— Никой не си позволява да ми говори така. — От шампанското гласът й не се разведри, а стана тъжен. — Повечето ми се подмилкват. Отначало. После ми говорят на „ти“ и настояват да им стана държанка. Знаете ли какво искам аз?

— Знам. Пари. Свободата, която те дават — разсеяно отговори той, в ума му се въртяха вече по-нататъшните стъпки.

Тя го погледна слисана:

— Откъде знаете?

— Същият съм. Колко пари ви трябват, за да се почувствате най-после свободна?

Ванда въздъхва:

— Сто хиляди. Отдавна съм ги изчислила, още като бях наивница и се изхранвах с уроци по музика. Както и да е… Това не е интересно. Дълго живях в бедност, почти мизерствах. До двайсетгодишна възраст. После си казах: край. Ще стана богата и свободна. Оттогава минаха три години.

— И станахте ли?

— Още толкова — и ще стана.

— Значи имате вече петдесет хиляди? — подсмихна се Ахимас. Певицата определено му харесваше.

— Имам — изсмя се и тя, но вече не с горчивина и мъка, а игриво, както пееше парижките си шансонетки.

Това също му хареса — че не изпада в самосъжаления.

— Мога да ви спестя поне половин година от каторгата — рече той и подхвана скаридата със сребърната виличка. — Дружеството събра за подаръка десет хиляди. — По израза й разбра, че тя не е в настроение да разсъждава хладнокръвно и сега ще го прати по дяволите с десетте му хиляди, затова побърза да добави: — Не се отказвайте, ще съжалявате. Освен това не знаете за кого става дума. О, мадмоазел Ванда, той е велик човек, такъв човек, че за една нощ с него много дами, и то високопоставени, дори биха платили.

И млъкна, знаеше, че сега ще се хване. Не се е родила още жена на този свят, у която гордостта да надвие любопитството.

Ванда сърдито го изгледа, после не издържа и прихна:

— Казвайте, Змей рязански, не ме тормозете.

— Лично генерал Соболев, безподобният Ахил и рязански помешчик — с важен вид произнесе Ахимас. — Него ви предлагам, а не някой търгаш с шкембе до коленете. После в свободния живот може и мемоари да напишете. Десет хиляди плюс Ахил — мисля, че не е зле.

По лицето й видя, че се колебае.

— И още нещо ще ви предложа — произнесе съвсем тихо, дори пошепна Ахимас. — Мога веднъж завинаги да ви отърва от компанията на хер Кнабе. Стига да пожелаете, разбира се.

Ванда потръпна. Уплашено попита:

— Кой си ти, Николай Клонов? Не си търговец, нали?

— Търговец съм, търговец — той щракна с пръсти за сметката. Лен, басма, док. Колкото до моята осведоменост, не се учудвайте. Дружеството ми е възложило тази отговорна работа, а аз обичам всичко да изпипвам.

— Значи затова така ме зяпаше, когато снощи седях тук с Кнабе?

Наблюдателна е, рече си Ахимас, без да се задълбочава засега това добре ли е или зле. И че беше минала на „ти“, също трябваше да се обмисли. Кое ще е по-удачно: близост или дистанция?

— Как можеш да ме отървеш? — живо попита Ванда. — Ти даже не знаеш кой е… — и сякаш се усети, смени тона:

— Защо пък мислиш, че искам да се отърва от него?

— Ваша работа, мадмоазел — сви рамене Ахимас — май дистанцията в случая ще е по-ефективна. — Е, съгласна ли сте?

— Съгласна — въздъхна тя. — Нещо ми подсказва, че все едно няма да ме оставиш на мира.

Ахимас кимна:

— Вие сте много умна жена. Утре не идвайте тук. Привечер около пет си бъдете у вас. Ще мина да ви взема от „Англия“ и за всичко ще се разберем. Гледайте да сте сама.

— Ще бъда сама. — Тя го погледна някак странно и той не можа да си обясни какво означава този поглед.

— Коля, да не ме излъжеш? — внезапно каза тя. Не толкова думите, а интонацията, с която ги произнесе, изведнъж му се стори болезнено позната.

И той си спомни — наистина deja vu. Вече се беше случвало.

Същото му каза някога Евгения — преди двайсет години, когато щяха да ограбят желязната стая. И за прозрачните очи — пак тя, малката Женя от скировското сиропиталище.